Само сенки се стелеха в смътно осветеното малко пространство, когато тя смъкна плетената ризница и я прибра. После облече роклята и тръгна бързо през двора.
Тъкмо беше стигнала стълбището, когато патрулът влезе през портата. Сърцето й заседна в гърлото, щом видя как Лъвското сърце се люлее на седлото и осъзна, че е вързан, за да не падне. Надавайки уплашен вик, тя се втурна към него.
— Развържете го! Бързо! — Тя докосна крака му и той извърна очи към нея. — Доведи Меър — нареди тя на Алън, който беше слязъл от седлото и се въртеше край тях.
Набръчкал загрижено чело, той се отдалечи бързо.
Джайлс и сър Осгуд свалиха Лъвското сърце от седлото и щяха да го внесат в кулата, ако не беше настоял да влезе сам. Обграден от двамата, той успя да стигне криво-ляво до средата на стълбите, преди краката му да поддадат под него.
— Не го оставяйте да падне! — извика Ванора, втурвайки се да им помогне. — Отведете го в дневната.
— Раната е само една драскотина — изпъшка Лъвското сърце с безкръвни устни. — Преживявал съм и по лоши неща.
Меър и отец Кадък ги чакаха в дневната. Докато отнасяха Лъвското сърце в леглото и сваляха ризницата и наколенниците му, отец Кадък дръпна Ванора настрана.
— Това ти ли го направи, дете?
— Не, отче, беше сър Рен. Той го рани, за да спаси живота ми. Лъвското сърце ме настигна на половин ден път от Крагдън. Кръстосахме мечове и аз загубих.
Отец Кадък се прекръсти.
— Представих се добре, отче, но силите ми не издържаха свирепата атака на Лъвското сърце.
— Сгреши, като излезе от кулата. Къде беше патрулът на Лъвското сърце, когато се сбихте?
— Не знам, макар че пристигнаха малко след това. Не исках да го оставя, отче, но сър Рен настоя. Щом се уверихме, че никой не ни следи, пратих сър Рен да си върви и се върнах в Крагдън. Исках да бъда тук, когато Лъвското сърце пристигне. Извинете ме, трябва да отида при съпруга си.
— Ще остана, ако трябва да се дава последно причастие.
Кръвта се оттегли от лицето на Ванора.
— Няма да има нужда от последно причастие. Той със сигурност няма да умре.
Обръщайки се рязко, тя се втурна към леглото на Лъвското сърце.
Меър вече беше започнала да изследва раната. Лъвското сърце я наблюдаваше с предпазливо изражение.
— Внимавай, жено, не възнамерявам да умра от ръката ти.
— Меър е лечителка, няма да ти навреди — каза Ванора в стремежа си да го успокои.
Замъглените от болката очи на Лъвското сърце се вдигнаха към нея и подобие на усмивка се мярна в ъгълчето на устата му.
— Сърцето ми се радва да те чуе да казваш това.
— Загубили сте много кръв, сър Лъвско сърце — изрече Меър, след като завърши огледа. — Но можеше и да е по-зле. Кой извади стрелата и спря кръвта?
— Той — каза Лъвското сърце с глас, снишил се до едва доловим шепот. — Белият рицар. Беше под върха на меча ми. Знаеш ли името му, Меър?
Тя наведе глава, със забулен поглед.
— Не, не познавам такъв рицар. Но е направил нещо добро. Може би ви е спасил живота.
— Ако не беше той, нищо нямаше да ми има. За още едно нещо има да гоня този младеж. По-млад е, отколкото го мислех, но сръчен е за годините си.
— Не говори, Лъвско сърце — посъветва го Ванора. — Пази си силите.
— Имали сте късмет — каза Меър. — Стрелата е пронизала плътта под ръката ви, но е била спряна от ребрата и не е могла да нанесе повече вреда. Може да имате спукани ребра. Ще ги превържа, след като зашия раната ви.
— Побързай — каза Лъвското сърце. — Лежането в леглото е губене на време.
Меър вдигна очи към тавана.
— Раната ви може да не е фатална, но е болезнена. Няма да можете да яздите или да въртите меч поне две седмици.
Лъвското сърце скръцна със зъби.
— Прави каквото трябва, жено, и ме остави да решавам какво мога и какво не мога.
Меър внимателно почисти раната и вдяна фин копринен конец в една игла.
— Отче Кадък, дръжте ръцете му — нареди тя.
— Не — възрази Лъвското сърце. — Ванора ще ти помага. Нека отецът да си върви. Не е необходим тук. Няма да умра тази нощ.
Отец Кадък погледна към Ванора и когато тя кимна, той излезе от стаята.
— Давай, Меър. Готов съм.
Ванора хвана ръката му и я отдели от тялото, за да разкрие раната пред иглата на Меър. Усилията й обаче не бяха необходими. Лъвското сърце само трепна леко, когато иглата на Меър прониза плътта му.
Ванора се зачуди на силата му. Плътта му под ръцете й беше топла, мускулите — солидни. Лицето му беше донякъде бледо, но очите не издаваха слабост.
Беше мъж, който внимателно пази сърцето си. Би ли могла да стигне до него? Искаше ли да го достигне? Отговорът й се изплъзваше. Но в едно нещо беше сигурна: не искаше смъртта му.