— Не ти ли казах, че възнамерявам да извлека колкото може повече от тези две седмици, които ни остават? — Той й се усмихна подигравателно. — Ти ме помоли да се любя с тебе, нали?
— Самомнението ти е безгранично — нападна го Ванора. — Както много добре знаеш, нямах избор по този въпрос. Ти имаш опитността и познанията, с които да ме накараш да те искам. Тялото ми не ми принадлежи, то е твое и ти го командваш.
— Така и трябва да бъде — каза Лъвското сърце с арогантността на мъж, съзнаващ привлекателността си и гордеещ се с нея.
Ванора знаеше, че няма защо да спори с него по този въпрос, защото съзнаваше, че няма да има особена полза. Вместо това тя промени темата.
— Мислиш ли, че Едуард ще приеме брака ни?
Усети го как се вцепенява.
— Това ли искаш?
Ванора дълго се бави с отговора. Не, не искаше това, реши тя. Отвори уста, за да отговори, когато я връхлетя внезапна мисъл. Ами ако Лъвското сърце й е дал дете? Семето му още не беше намерило плодородна почва, но все още възможността си оставаше. Ако краткият им съюз беше създал дете, тя искаше Лъвското сърце да го признае.
Преглъщайки трудно, Ванора изрече:
— Може би ще е по-добре, ако бракът ни си остане.
Той я изгледа безизразно.
— Искаш да останеш омъжена за мене, макар че е неизбежно да се разделим?
Тя кимна.
— Ако сме създали дете в нашия кратък брак, искам да бъде законно.
Лъвското сърце не отговори. Не можеше. Беше се лишил от дар слово. Не беше мислил за деца, защото не беше възнамерявал да се жени. Женитбата за Ванора беше моментно решение. Разбира се, харесваше му да спи с нея, харесваха му дори и словесните им престрелки. Но децата никога не бяха представлявали приоритет за него. Нямаше какво да остави на съпруга и дете освен името си. Баща му се беше погрижил за това.
Наистина, щеше да наследи титлата на баща си след неговата смърт, но не смяташе да я използва, защото искаше да го разпознават по делата му като рицар, а не по неподплатеното му с нищо графство. Не беше безпаричен, защото рицарството си имаше своята отплата, но не притежаваше никакви земи.
— Лъвско сърце, не ме ли чуваш? — сепна го Ванора. — Съгласен ли си с мене?
— Никога не съм мислил за дете. Ти не си… създал ли съм ти дете, Ванора?
— Не, доколкото ми е известно. — Брадичката й се вирна. — Не ме интересува какво мислиш за мене, но бих искала да признаеш нашето дете, ако има такова. Не мога да понеса мисълта нашето дете да бъде наричано копеле. Мисля, че е най-добре да оставим брака ни валиден.
— Може би няма да заченеш — осмели се той.
— Може да си прав, но само бог има контрол над това. Може вече да си посял семето си в мене.
Погледът му се плъзна надолу към корема й.
— Предполагам, че детето няма да бъде най-лошото, което може да ми се случи.
— Колко мило от твоя страна да го кажеш. — Твърдата нотка в гласа й би трябвало да му послужи като предупреждение. — Но понеже детето е просто предположение в този момент, може би трябва да забравиш, че съм го споменала. Щом напуснеш Крагдън, няма нужда да поглеждаш назад. Забрави, че съм съществувала.
Да не поглежда назад? Да забрави Ванора? По някакъв начин тази мисъл създаде празнота ниско в корема му. Той си пожела да можеше просто да изтрие тези седмици в Крагдън от ума си. За съжаление, беше невъзможно. Ванора му беше дала нещо, което никоя друга жена не му беше давала. Той нямаше представа какво е то, дори не можеше да го опише, но знаеше, че то съществува.
Внезапно го осъзна. Никой се не беше интересувал какво ще стане с него. Независимо дали го признаваше или не, Ванора се интересуваше. Лъвското сърце беше достатъчно прозорлив, за да разбере кога чувствата на една жена са събудени.
Ами неговите чувства? Не можеше да си позволи да има чувства, реши той. Беше човек на Едуард и щеше да го следва до края на света, ако потрябваше. Нямаше място в живота му за съпруга, още по-малко пък за дете.
— Независимо какво мислиш, Ванора, не съм напълно лишен от чувство. Ще призная всяко дете, което създадем по време на краткия ни брак. И ще помоля Едуард да ти позволя да останеш в Крагдън. Не притежавам никаква земя или кула, където да живееш, така че не може да става и дума да те отведа в Англия.
— Отказвам да живея в Англия, така че това няма значение. Ако бъда принудена да напусна Крагдън, ще намеря как да живея, но ще бъде в собствената ми страна.
— Трябва да направиш това, което е най-доброто за тебе. Знай, обаче, че ще се върна, за да науча дали имам дете. Където и да отидеш, ще те намеря.