Изведнъж устата му се отдели от гърдите й и се спусна надолу към набъбналите гънки на нейната женственост; и докато тя се гърчеше под него, устните му я целуваха и езикът му я вкусваше. Тя усети как нещо се развива в нея, после разцъфтява бурно, карайки я да се извива трескаво срещу властната му уста. Извика, после още и още, докато се разтърсваше цяла от диви тръпки и най-накрая се успокои, отпускайки се задоволена под него.
— Влез в мене — замоли се тя, дърпайки го към себе си.
Повдигайки глава, тя го целуна и усети собствения си мускусен аромат на устните му. Улови стона му в устата си, вдигна ханша си и посрещна тласъците му, докато той навлизаше в нея. Ханшът му започна да се движи бързо и тя се изгуби в ритъма, в неговите влизания и излизания, които като че ли я отнасяха някъде в неведоми висоти.
— Господ да ми е на помощ, не мога да ти се наситя — каза Лъвското сърце, поемайки си дъх едва-едва.
Той ускори движението на ханша си и хвана краката й, вдигайки ги на раменете си за по-добра опора. Тласъците му станаха все по-бързи и по-бързи, докато тя не се почувства отнесена на място, където нямаше нищо друго освен наслада. Като че ли от голямо разстояние го чу да изкрещява името й и да замира в нея, докато горещото му семе я обливаше отвътре.
Тя още лежеше под тежестта на влажното му тяло, преситена и задоволена, и цялата вибрираше от екстаз.
Той се отдръпна и се вгледа в нея. Изражението на лицето му беше изненадано и възхитено. Гледаше я така, сякаш не я познаваше, сякаш току-що беше научил нещо извънредно важно.
— Нещо не е наред ли?
Той прокара палец по ръба на долната й устна.
— Всичко е наред.
— Защо ме гледаш така?
— Как?
— Като… Не знам… като че ли ме виждаш за първи път.
— Въобразяваш си — измърмори той рязко.
Отдели се от нея и легна настрана.
— Не си въобразявам.
— Само мислех колко си красива. Кожата ти блести като бисерна.
— Никога не съм виждала бисери — изрече тя замечтано.
Веждите му се стрелнаха нагоре.
— Жалко.
Пръстът му мина над ключицата й, спусна се по ръката и тръгна по ребрата й.
— Остави бисерите — каза Ванора, отстранявайки бродещата му ръка от тялото си. — Кажи ми кога мога да очаквам Алтея да напусне Крагдън.
Лъвското сърце въздъхна, събирайки разпилените си мисли.
— Ужасно си настоятелна, когато стане дума за Алтея. Ще си тръгне след една седмица. Мисля да пратя сър Джайлс и двама войници да я придружат до селото й. Сър Джайлс иска да се върне у дома си, за да се ожени за годеницата си, затова реших да използвам възможността. Джайлс може да отведе Алтея и после да продължи към дома си. Той помоли за разрешение да доведе невестата си в Крагдън след сватбата и аз дадох позволение — обяви Лъвското сърце. — Надявам се да одобриш това. Диърдри е само на седемнадесет години и безспорно ще се нуждае от подкрепата на друга жена.
— Ще бъда доволна тя да дойде в Крагдън. Надявам се да може да се приспособи към живота далече от Англия.
— Сигурен съм, че твоята помощ ще бъде оценена и от Джайлс, и от невестата му. Смятам да изпратя ескорта на Алтея до границата, за да съм сигурен, че ще стигнат безопасно на английска земя.
— Трябва ли? — запита Ванора.
— Да. Едуард е заблудил Алтея, че ще бъде посрещната с радост в Крагдън, и най-малкото, което мога да направя, е да се уверя, че ще стигне в Англия без никакви произшествия.
Ванора възприе думите му и се запита дали моментът е удобен, за да подхване темата за връщането на сър Рен и собствените й воини в Крагдън.
— Мислех — започна тя малко колебливо, — че в Крагдън липсват войници, които да го защитават. Тъй като нашите страни са в мир, какво ще кажеш да позволиш на сър Рен и воините от Крагдън да се върнат?
Намръщеното изражение на Лъвското сърце не предвещаваше нищо добро за нейната идея.
— Искаш да върна тук човек, който ме простреля? Няма да съм в безопасност в леглото си, ако сър Рен се върне в кулата.
— Ние сме в мир с Англия — напомни му тя.
— Остави това, Ванора — изрече уморено Лъвското сърце. — Няма да държа в кулата хора, на които не вярвам. Сър Рен е верен на Белия рицар. Щом изпратя Алтея до границата, мога да се съсредоточа върху намирането на този негодник и на онези, които му дават подслон.