Ариана нямаше ни най-малка представа какво се случваше във външния двор на замъка. Тя чу безредиците от стаята си и се доближи до прозореца. Поглеждайки навън, видя Уилям, придружен от своите рицари, да напуска замъка. Ариана забеляза, че и Едрик е с него и дава припрени нареждания на своите рицари да се присъединят към войската на Уилям. Ариана търсеше с поглед Лайън, но не успя да го зърне сред воините, яздещи до краля.
Какво не беше наред? Ариана се тревожеше още повече от мисълта, че остава в Шотландия след заминаването на Уилям. Дали беше променил решението си да вземе заложници? Къде беше сега Лайън? Дали вече се беше отправил към Крагмер? Защо не беше се сбогувал с нея, преди да отпътува? Той беше пожертвал толкова много заради нея и сега й се струваше невъзможно да я остави без всякакво обяснение. Мисълта, че може би я обвиняваше за всичко, й причини ужасна болка. Неговата гордост беше жестоко наранена и вероятно Лайън нямаше да откликне на любовта й отново.
Отмествайки поглед от прозореца, Ариана въздъхна изтощено и потърси в пространството образа на своя любим. Тя се загледа в танцуващите пламъци в камината, а пред очите й беше само непреклонният израз на Лайън. Ариана се почувства безкрайно самотна, както никога досега. Тя се сепна, когато чу силно потропване на врата на своята стая. Първата й мисъл беше, че въпреки всичко Лайън не я е изоставил и тя се втурна да отвори вратата. Ала радостта й беше кратка, защото на прага стоеше един от рицарите на Уилям. Мъжът се поклони, изразявайки своето уважение, и заговори.
— Аз съм сър Гуейн, предводител на кралската стража. Крал Уилям ми нареди заедно с войниците си да придружа вас, лейди Забрина и наследника на крал Малкълм до Англия. Ако не възразявате, милейди, ще тръгнем утре след утринната молитва. Облечете се добре и си вземете топли дрехи, защото пътуването ще бъде дълго.
— Не разбирам. Какво се случи с крал Уилям? Защо тръгна така бързо? И къде е лорд Лайън?
— Избухнало е въстание, милейди — отвърна капитанът. Той не виждаше причина да обсъжда политическата ситуация с една жена. — Колкото до лорд Лайън, той ще замине за Крагмер, както заповяда крал Уилям. Моите войници и аз носим отговорност той да стигне дотам. След като лорд Лайън и неговите рицари напуснат Абернети, ще се върна за вас. Имате ли да кажете още нещо?
— Не — отвърна унило Ариана и думата заседна на гърлото й. Никак не й се искаше да отива в Лондон. Не желаеше да се разделя с Лайън. Независимо от това, че той не можеше повече да й бъде съпруг, независимо от това, че я обвиняваше за случилото се, тя все още го обичаше много. Беше готова да изтърпи яростта му, студеното му отношение, само да можеше да останат заедно.
Ариана затвори вратата и се върна до огъня. Дните ставаха все по-студени, зимата наближаваше. Ариана вече копнееше за Крагмер. Как искаше Надая да беше тук, за да й даде съвет. Имаше моменти, в които не се нуждаеше от съвета на една вещица, но сега не беше така. Погълната от мъката си, Ариана не чу лекото прищракване на резето и почти безшумните стъпки. Постепенно усети нечие присъствие в стаята и се ослуша. Обърна се бавно, тъй като беше с гръб към вратата.
Лайън се беше облегнал на вратата и наблюдаваше как Ариана стои сгушена и мрачно гледа огъня. Изглеждаше толкова красива, че сърцето му замря. Главата й беше наведена. Непокорни кичури коса се спускаха около слепоочията и лицето й. Сребристите й къдрици блестяха и в отражението на огнените отблясъци изглеждаха като нежен ореол. В този момент той изпита силно желание да я притежава. Беше на ръба на отчаянието. Защо да се отчайва, помисли той, та нали в крайна сметка тя беше причината да загуби своята чест и достойнство. Наранената гордост му забраняваше да я обича. Това беше най-голямото наказание за Лайън — да послуша разума, а не сърцето си. Всичко, което той притежаваше, и всичко, което представляваше, дължеше единствено и само на Уилям, и той му се отблагодари, като го предаде. И всичко това заради една жена. Ариана…
Тя се обърна и го видя.
— Лайън… — долната й устна затрепери, докато чакаше той да отговори.
— Милейди — отвърна й студено той. Ако се опиташе да се преструва, че е загубил интерес към нея, вероятно щеше да успее да разпръсне насъбралите се в гърдите му чувства и да изпълни своето решение. — Вземи това — каза той и й подаде някакъв пакет.
— Какво е това? — Тя търсеше по лицето му следи от нежност, но от ледено-сините му очи струеше само студенина.