Излизането им обаче не остана незабелязано. Докато преминаваха задния двор на замъка, където ги очакваше Белтан, сър Гуейн се появи изневиделица от мрака и им препречи пътя.
— Почти се съмна, милорд.
— Така е! — съгласи се Лайън. — Тръгвам, сър Гуейн, така както заповяда Уилям.
Сър Гуейн погледна към насъбралите се рицари, а после насочи погледа си към Ариана. За да разсее любопитството на Гуейн, Лайън каза:
— Наложи се да измъкна пажа си направо от леглото. Ленивият момък би проспал и утринната молитва, ако му позволя.
— Не го виня — промърмори сър Гуейн и придърпа по-плътно наметалото си. — Толкова е студено, че човек направо може да замръзне. Вървете тогава, милорд, и нека бог да е с вас!
Лайън не помръдна, докато сър Гуейн не се отдалечи достатъчно. Веднага след това сграбчи Ариана през кръста, вдигна я и я постави върху оседлания й кон. Той яхна своя жребец и всички препуснаха през портите и се отправиха на път без повече препятствия. Ариана, заобиколена от рицарите, следваше Лайън неотлъчно. Внезапно, докато яздеха по пътя, той грабна юздите на коня й и се впусна в галоп. Ариана се вкопчи в гривата на животното, молейки се да не падне.
Препускаха изнурително цяла сутрин, като спираха за кратко, за да напоят с вода конете. Времето ставаше все по-студено и въпреки това имаха късмет — през целия ден не заваля нито дъжд, нито сняг. По обяд спряха да похапнат от оскъдните хранителни припаси, които сър Белтан беше задигнал от кухнята предната нощ. Когато Лайън даде знак, че трябва да тръгнат отново, Ариана едва се изправи на крака. Той се приближи и й помогна да се качи на коня.
— Опасявам се, че не трябва да се бавим, милейди! — каза той и й помогна да се качи на седлото. — Няма да се успокоя, докато не стигнем Крагмер. Съмнявам се сър Гуейн да ни последва, но въпреки това не искам да рискувам. Ще се справиш ли?
— Ще се справя, не се тревожи за мен. Не е необходимо да се бавим повече. Нямам търпение да стигнем в Крагмер, както и ти. Ще изтърпя всичко друго, но не и да отида заложница в Лондон. Няма да мога да живея в тази норманска крепост.
— Моля се само да не дойде ден, в който да съжаляваш за постъпката си — отвърна Лайън с мрачен тон. Ариана надникна дълбоко в очите му и кръвта й се смрази от онова, което видя там. — Може би щеше да си по-щастлива в Лондон. В Крагмер мога да ти обещая само моята защита и нищо повече.
— Засега това ми е достатъчно, Лайън — прошепна тъжно Ариана. — Може пък някой ден да спреш да ме обвиняваш, задето загуби честта си.
Лайън пристъпи по-близо до нея и тя усети топлината на тялото му.
— Ариана, аз… — Каквото и да възнамеряваше да й каже, то остана неизказано, след като Лайън се обърна на пета и се отдалечи решително от нея.
Направиха лагер в безжизнената пустош, за да прекарат нощта. След като изядоха малкото останала храна, Ариана се сгуши в одеялото си и се опита да заспи. Но беше толкова студено, че цялото й тяло се тресеше.
Легнал наблизо, Лайън наблюдаваше как Ариана се бори със студа и се опитва да заспи. Видя я как трепери под одеялото и сърцето му се сви.
Ариана се чувстваше ужасно. Мислеше си, че би дала всичко, за да спре да трепери и да си почине поне за минутка, когато усети топлина. Лайън я обви с ръце, тя потръпна от вълнение и се сгуши в неговите обятия. Постепенно се затопли и се унесе в дрямка с измамното чувство, че всичко е наред.
— Заспивай — каза приглушено Лайън. — Треперенето ти не дава мира на никой от нас да заспи. — Гласът му звучеше така, сякаш предпочита да е навсякъде другаде, но не и до нея.
Лайън усещаше топлината на тялото на Ариана, заслушан в равномерното й дишане. Той благодари на небесата, че тя спеше и не можеше да усети неговата възбуда, нито да разбере как се измъчва в този момент заради нея. Защо бе орисан да страда безмълвно заради тази жена, която обичаше, а не можеше да си го позволи?
След пет мъчителни денонощия преминаха границата и се озоваха в Нортумбрия. Премръзнала и на ръба на изтощението, Ариана копнееше за удобно легло, кана ябълково вино, ароматизирана и топла вана. Беше дотолкова потънала в мрачните си мисли, че когато наближиха, тя почти не забеляза кулите на Крагмер, възвисяващи се отвъд хълмовете.
— Пред нас се простира Крагмер, милейди — обади се Лайън с надеждата това да я разведри.
— У дома — едва промълви Ариана. — У дома — повтори тя, без да сваля поглед от далечните кули на така жадуваната крепост.
Малко по-късно те преминаха моста и наближиха до крепостта. Кийн, Терса и Надая ги очакваха на входа, за да ги посрещнат.
— Добре дошли у дома — поздрави ентусиазирано Кийн.