— Мислите ли, че сър Белтан ще ме хареса, милейди? — попита я свенливо Терса, докато сресваше с пръсти сплъстените възли в косата си.
Ариана загуби ума и дума.
— А ти искаш ли той да те харесва?
— О, да, милейди. Той е най-красивият рицар в цялото кралство, кълна се. Най-силният и привлекателен мъж, който някога съм виждала. Но е твърде добър за мен.
— За бога, Терса, ти си саксонка! Твърде си добра за една норманска свиня. Намери някой, който наистина те заслужава.
— Да, милейди — отвърна свенливо Терса и сведе очи. Не можеше да преодолее онова, което изпитваше към Белтан. Саксонец или норман, тя го желаеше, макар да съзнаваше, че чувствата й са безсмислени.
От топовете прашни платове, недокосвани от пет години, Ариана си избра бледо синьо, зелено и наситено розово за рокли, както и мек лен за бельо. После се захвана да подбере подходящи платове за Терса. Отмести настрана топовете в сиви и тъмно кафяви краски, с каквито обикновено се носеха слугите, и се спря на по-ярки цветове и по-фини материи. С малко късмет, след няколко дни и двете щяха да се облекат прилично.
Когато късно вечерта Лайън се върна у дома, на масата го очакваше топла и вкусна трапеза. Платата бяха обсипани с ароматни късове риба, дивеч и телешко, плодове и зеленчуци, както и пухкав хляб, замесен от бяло брашно, каквото само заможните можеха да си позволят. И както беше редът, Ариана седна до него да сподели трапезата му.
— Заслужавате искрени комплименти, милейди — каза й Лайън. — Приготвила сте чудесна храна.
— Знам си задълженията — отвърна сдържано Ариана.
Тъмните му вежди подскочиха в иронична гримаса.
— Още не, но скоро ще ги научите.
Ариана потърси някакъв подобаващ отговор, но внезапно езикът й се скова, а главата й шеметно се завъртя. Лицето на Лайън избледня и пред очите й сякаш се разтвори тъмна пропаст. С безпомощна въздишка, Ариана се остави да потъне в нея. И тогава нахлу видението. Тя се опита да го спре, но не можа.
Лайън стоеше неподвижен, обгърнат от сива, лепкава мъгла. Гърдите му бяха голи, а торсът му — облян в кръв. Пред него стоеше силен воин с невидимо лице, насочил смъртоносно копие към сърцето му. Ариана също беше там — стоеше встрани, почти погълната от мъглата. Чувстваше се лека и свободна, сякаш плаваше в мъглата. А после, за нейна почуда, войнът с невидимо лице се обърна към нея, сякаш безмълвно й задаваше въпрос. И макар да не беше проговорил, Ариана разбра, че я пита дали да забие копието в сърцето на Лайън. Решението беше в нейните ръце.
Лайън можеше да живее.
Или да умре.
Тя отвори устни да проговори, но от гърлото й не се изтръгна и звук. Ариана тръсна глава, неспособна да направи този съдбоносен избор — живот или смърт за нейния съпруг. И в този безконечен миг, докато Ариана търсеше правилния отговор, Лайън сграбчи копието, изтръгна го от ръцете на безименния воин и безпогрешно прониза сърцето й. Странно, но от раната не бликна кръв. Образите на двамата мъже бавно се разпаднаха. Лепкавите пръсти на мъглата се протягаха безмилостно към нея, а тя гледаше в почуда безкръвната рана, където копието бе пронизало плътта й. И тогава я връхлетя болката — остра, пронизваща и натрапчива.
Нима собствената й нерешителност бе станала причина за смъртта й? Само миг неувереност — и ето че бе предизвикала повече болка, отколкото можеше да понесе. Да, сега ясно осъзнаваше грешката си. Ариана отвори очи и отчаяно се опита да се изтръгне от лапите на агонията. Над нея стоеше Лайън, приведен в безмълвен въпрос, вторачил загрижен поглед в нея. Ариана осъзна, че вече не е в салона, а лежи на собственото си легло.
— Често ли ти се случва, Ариана? — Гласът му беше топъл и загрижен.
— Кое, милорд?
— Никога преди не съм виждал нещо подобно. Не беше обикновен припадък, нали? Очите ти се преобърнаха и сякаш беше спряла да дишаш. Изплаших се. Помислих си, че умираш. Донесох те в спалнята и изпратих да повикат свещеник.
Ариана се опита да приседне.
— Не ми трябва свещеник.
Лайън я накара да легне отново.
— Кажи ми какво се случи.
Тя прехапа устни. Не можеше да му каже.
— Аз… трябва да видя Надая.
В този момент свещеникът надзърна през вратата.
— Повикахте ли ме, милорд?
Лайън изгледа изпитателно Ариана и видя животинския страх в очите й.
— Не, отче. Повикайте вещицата.