Коленете й се огънаха и тя се пристисна към него, за да не се олюлее. Лайън я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Той не си направи труда да я съблече, нито пък себе си. Само повдигна роклята и туниката й до кръста, смъкна бричовете си и се отпусна върху нея. Ариана почувства ръцете му върху себе си — изучаваха най-интимните кътчета от тялото й и вършеха онези познати неща, които я оставяха без дъх и замъгляваха ума й. Опита се да му се противопостави и да се измъкне от хватката на силните му ръце. Предпочиташе да изтърпи ударите на камшика, вместо отново да попадне в плен на непреодолимата му мъжественост.
Той нахлу в нея с бурен и нетърпелив тласък и почувства, че само секунди го делят от екстаза. Мислено се укори, задето гневът и страстта му го бяха довели дотук, бяха отнели волята му и здравия му разум. Любовта не бе предназначена да наказва, но господ му беше свидетел, че не можеше да се сдържи. Безмълвната молитва сякаш го успокои и мигом устните му се смекчиха, а ръцете му се спуснаха нежно по тялото й. Но беше твърде късно. За него краят наближаваше и макар да знаеше, че няма да достави никакво удоволствие на Ариана, вече нямаше сили да го удържи.
Тялото й се напрегна, докато бедрата му пошляпваха ритмично в нейните, а езикът му превземаше устата й. В този миг тя изпитваше слаба утеха от мисълта, че той никога няма да узнае колко й се иска да му отвърне със страст, колко живо се чувства тялото й при допира на ръцете му. А после почувства как той се скова и сякаш замря, и разбра, че вече е твърде късно за нея. Лайън не искаше да я люби, искаше да я накаже и унизи. И тази мисъл й причиняваше същата болка, както яко я бе ударил.
Господи, как мразеше това норманско копеле!
Но достатъчно ли го мразеше, за да налее в чашата му отрова?
В този момент ненавистта я заслепяваше достатъчно.
Лайън изля горещото си семе в нея и веднага се изтърколи от тялото й. Беше утолил физическата си нужда да я притежава, но не бе изпитал истинска наслада от акта. Чувстваше се омерзен и засрамен от онова, което току-що бе сторил. Не беше искал да стане така. Искаше да я види топла и задъхана под себе си, жадуваща да изпита ласките му, с разтворени устни и потна плът. Уви, сега беше твърде късно за съжаление. Ако си дадеше вид, че се разкайва, Ариана щеше да го вземе за слабост и никога нямаше да успее да въведе ред в брака си. Не, не биваше да изразява съжаление или да изпитва милост. Щеше да я остави да мисли, че това е било само прелюдия към побоя, който й бе обещал.
Лайън се изправи, вдигна и закопча бричовете си и отново вторачи поглед в Ариана. Уплашеното й изражение за пореден път го накара да изпита разкаяние, но той бързо се овладя.
— Скоро ще се върна да узная отговора ви, милейди. Закълнете се във вярност към мен и ми обяснете какво означава тази бележка, и веднага ще забравим всички неприятности. Ако обаче продължите да мълчите, ще ви накарам да съжалявате за упорството си.
След като не последва отговор от нейна страна, Лайън рязко се обърна и излезе от стаята. Надяваше се да я е стреснал достатъчно, за да изтръгне истината от нея, защото господ му беше свидетел, че не би могъл да нарани нежната й плът.
Все още просната на леглото, Ариана остана вторачена във вратата. Ръцете й краката й бяха безпомощно отпуснати, а роклята й се диплеше в безпорядък около кръста й. Тялото й гореше, а душата й изгаряше от омраза. Господи, как само мразеше норманското копеле! Този път Лайън Нормански я бе унизил отвъд границите на поносимото. Само да можеше, щеше да го убие… Да го убие…
Ариана замръзна, внезапно спомнила си за стъкленицата с отрова, която все още стоеше скрита в раклата й. Да убие Лайън? Да, той заслужаваше да умре. След малко щеше да се върне и брутално да я пребие. Десет удара с камшик! Тя едва ли щеше да понесе повече от пет. А после той щеше да стане единственият господар на Крагмер и да има свободата да си вземе жена по свой избор. Това ли искаше Лайън? Затова ли смяташе да й нанесе десет удара с камшик, вместо да се спре на някое по-меко наказание?
Тя се надигна вяло от леглото, а в замъгленото й съзнание отекнаха думите на Едрик: „Не ме предавайте“. Като в някакъв транс, Ариана се запъти към раклата. Очите й бяха съвсем празни, докато повдигаше капака и търсеше с поглед стъкленицата. Намери я лесно, а после я вдигна към светлината и се вторачи в мътната течност с животински ужас. Кой би могъл да си помисли, че нещо толкова невинно на вид би могло да причини нечия смърт?