— Жесток е към онези, които се опълчват срещу волята му — отвърна твърдо Лайън. — Ако не беше потушил протестите така сурово, сега цялата страна щеше да се раздира от бунтове.
— Останали ли са някакви саксонски благородници? — попита Ариана, предварително уверена какъв ще е отговорът.
— Много малко — отвърна искрено Лайън. — Повечето са лишени от владенията си в полза на норманските рицари. А онези, които са останали, са понижени в ранг, като лорд Едрик. И за да запазят земите си, са положили клетва на васали пред новия си суверен.
— Да — отвърна Ариана с нескрито презрение. — Благодарение на Уилям сега саксонските благородници се скитат из страната без дом или собственост. Обикновените хора пък вече не могат да ловуват на воля в горите. Уилям е обявил всички гори за кралска собственост и народът трябва да си търси храна другаде или да измира от глад. И ти продължаваш да се питаш защо норманите са хулени и ненавиждани?
Лицето на Лайън остана безизразно. Той познаваше добре безпощадната жестокост на Уилям, когато го принудеха да защитава владенията си. Познаваше обаче и вроденото му благородство. Той беше винаги загрижен за онези, които му служеха вярно, щедър към приятелите си и религиозно верен на своята съпруга. Беше човек на морала и, макар и не винаги успешно, се опитваше да наложи този морал и в целия кралски двор. Беше непобедим воин, роден копеле като него самия, и цял живот се беше борил със зъби и нокти за онова, което сега притежаваше.
— Познавам Уилям по-добре от теб — каза решително Лайън. — Той е длъжен да брани завзетите земи. Вярно е, че възнагради своите последователи с титли и земи, но всички ние, включително и аз, сме длъжни да му даваме войници, обучени в изкуството на битката. Всеки барон е задължен да даде на своя крал определена бройка въоръжени рицари, които да попълват армията му.
— Изобщо не искам да познавам Уилям — отвърна презрително Ариана и препусна да се присъедини към Терса, която яздеше встрани от тях.
От този ден нататък през целия път Ариана упорито избягваше компанията на Лайън. Обичайно край нея яздеше някой от неговите рицари, а той самият препускаше начело с Белтан. През нощта съпругът й спеше заедно с хората си в салона на имението, в което спираха да пренощуват, а през деня почти не правеше опити да завърже разговор с нея. Което напълно я удовлетворяваше.
Един ден Лайън й махна да се присъедини към него. Двамата не бяха разговаряли насаме от дни и сега той очевидно имаше да й каже нещо важно.
— Наближаваме Лондон, милейди — рече той. — Ако всичко върви по план, утре ще стигнем портите на града.
Ариана посрещна новината с облекчение. Вече повече от десет дни беше залепена за седлото и беше изтощена до мозъка на костите си, макар че в действителност пътуването не беше кой знае колко изморително. Лайън бе наложил поносимо темпо на придвижване — нито твърде напрегнато, нито досадно бавно.
— Ще се радвам най-после да сляза от това седло — отвърна сухо тя. Знаеше, че той очаква от нея да каже нещо повече, но въпреки това замълча.
— Очаквам от теб да се държиш благоприлично в Лондон. Ще отседнем в кулата на Уилям. Кралят е много благороден човек и много уважава жените. Освен ако — добави предупредително той, — не му докажат с нещо, че не заслужават неговото благоволение. Когато Уилям подписа декрета за нашия брак, се надяваше да сме щастливи заедно. Не смятам да го наскърбявам, като му кажа за инцидента с отровата. И те съветвам да се държиш подобаващо, когато разговаряш с него. Повечето хора в двора не вярват много на саксонците, особено на тези от граничните земи.
— Повечето саксонци също не вярват на норманите — отвърна хапливо Ариана.
— Ариана… — Лицето му придоби неумолимо изражение. — Искам да ми обещаеш, че ще се държиш с нужното уважение. В кралския двор има много саксонци; може би все пак ще се окаже, че престоят ти там няма да е толкова ужасен, колкото си представяш.
Внезапно Ариана си припомни последното си видение и настойчивото предупреждение на Надая. Лондон и кралският двор бяха опасно и враждебно място, където ги очакваха тъмни сили и скрити врагове. Тя се разтрепери, докато въображението й рисуваше заплашителни образи. Неуловими образи без лица.
Лайън видя, че трепери, и свъси вежди.
— Какво има? Отново ли имаш видение?
Тя тръсна глава.
— Не. Нямам нужда от видения, за да знам, че в двора ни чака опасност.
— Няма никаква опасност, Ариана — отвърна й бащински той. — И дори да има, аз ще те защитя. А сега те моля да ми обещаеш, че докато сме в Лондон ще се държиш като мила е благонравна съпруга.