Лайън се отпусна изтощен върху тялото й, а потните му гърди се притиснаха в нейните. Щом обаче чу, че Ариана се задъхва, побърза да се изтърколи край нея. Собственият му дъх изхриптя като камшик в тишината на притихналата стая. Лайън отвори очи и погледна Ариана. Тя се беше отдръпнала досами края на леглото, обърната с гръб към него и закрила очите си с ръка. Той се вгледа изпитателно в нея и се запита какво толкова намира в малката вещица, та я желае толкова отчаяно. Можеше вместо нея да има Забрина, чиято страст му бе добре позната. Той обаче бе предпочел да прелъсти собствената си съпруга. Ариана беше странна смес от сладка невинност и изгаряща страст. Сигурно това беше комбинацията, на която не можеше да устои.
Когато влезе в спалнята, Лайън не възнамеряваше да я люби. Щом обаче я видя във ваната, поруменяла от горещата вода и така сладко подканяща, в него се раздвижи нещо, което не можеше да назове. Не искаше да я желае толкова отчаяно, но не можеше да се сдържи. Когато ставаше въпрос за Ариана, Лайън просто не можеше да се контролира. Чувствата му към нея извираха не от разума, а от тайните кътчета на душата му. Знаеше, че не разсъждава трезво, но онова, което изпитваше към нея, не се поддаваше на рационални размисли. Не можеше да назове чувствата си, нито пък искаше да го прави.
Той протегна ръка и я докосна.
— Ариана.
— Моля те, не ме измъчвай повече. — Как бе възможно да отговаря с такава страст на мъжа, когото всъщност мразеше? Чувстваше се толкова засрамена, че не можеше да го погледне в очите.
Лайън беше изненадан от реакцията й. Нима все още го ненавиждаше толкова силно? Толкова ли трудно й беше просто да приеме, че той е неин съпруг и й доставя удоволствие?
— Ако искаш, можеш да отречеш, че съм ти доставил удоволствие. — Той се усмихна безрадостно. — Но няма да ти повярвам. Стоновете и въздишките ти ми говорят друго. Тялото ти копнее за моето, а снежнобелите ти ръце и нозе се притискат към мен. Ти ме желаеш, Ариана! Уверявам те, че разбирам от тези неща.
Ариана отдръпна ръка от лицето си и го погледна със светнал от гняв поглед.
— Да, ти определено разбираш от тези неща. Знаеш къде и как да ме докоснеш, за да стена в екстаз. Знаеш безброй начини да ми доставиш удоволствие, което ме кара да се срамувам. Не се и съмнявам, че лейди Забрина оценява всичките ти умения. В сравнение с нея аз съм същинска девица.
Лайън се намръщи.
— Ти не знаеш нищо.
— Забрина е твоя любовница. Мислиш ли, че не знам за нея? Защо не си при нея сега? Върви, разрешавам ти да идеш при нея.
Лайън остро се разсмя.
— Ти ми разрешаваш? Ариана, ако исках сега да съм със Забрина, нямаше да искам твоето разрешение. Исках теб. И мисля, че ясно ти дадох да го разбереш. Ако не съм, ще трябва още да те убеждавам. — С тези думи той я придърпа в обятията си.
— Милорд… Лайън… — поправи се тя, срещнала предупредителния му поглед. — Късно е вече. Кралят ни очаква за вечеря.
Всъщност, изобщо не я беше грижа за Уилям. Просто не искаше Лайън отново да разпали онзи огън в нея, който я превръщаше в безразсъдна пионка, която правеше каквото той пожелае. Що за човек беше той, щом успяваше да я превърне в жена, която сама не познаваше и не харесваше? В сърцето й се бореха противоречиви емоции. Тя мразеше Лайън, нали? Как тогава бе възможно да го мрази и в същото време да го желае?
— Имаме достатъчно време за онова, което смятам да сторя — прошепна дрезгаво той. — Колкото и привлекателна идея да е вечерята с Уилям, първо имам нещо друго наум. Разтвори се за мен, скъпа, и аз ще те отведа в рая.
Гласът му — приглушен, примамлив и уверен — отново успя да я победи, и тя се разтвори за него, и за миг наистина вкуси рая, точно както й бе обещал.
8
Ариана се огледа нервно около себе си, когато двамата с Лайън влязоха в салона за вечеря. По шумната какофония от гласове можеше да съди, че всички вече са заели местата си. Стомахът й бе свит на топка и не успяваше да успокои бесния си пулс. Не искаше да се изправи лице в лице с Уилям, съвсем не го искаше. Всички се бояха от него. Ако можеше да се вярва на слуховете, той беше мрачен и безмилостен човек, чийто суров и жесток нрав караше хората да треперят от ужас.
В момента, в който забелязаха появата им, в салона се разнесе шепот. Всички се обръщаха към тях, шептяха, прикривайки устата си с ръце, и зяпаха любопитно. Уилям, който седеше на висока маса на специален подиум, също забеляза появата им и веднага стана да ги поздрави.