Вътре в нишата Лайън най-сетне успя да се откъсне от целувката на Забрина и да отдръпне ръцете й от врата си.
— Забрина, не бива да се срещаме тайно. Рискуваме благоволението на Уилям. Знаеш какво мисли той за верността в брака.
— По дяволите Уилям — отвърна Забрина без да се замисли. — За мен е важно само какво мислиш ти. Изгаряш ли от страст като мен? Беше толкова отдавна… Целуни ме отново, любов моя.
Лайън успя да я задържи на разстояние.
— Сега е твърде опасно, Забрина. Салонът е пълен с хора. Рискуваме да се компрометираме.
— Ела в моята стая тази вечер — подкани го тя с примамлив шепот. — Изпрати безличната си сива мишка сама в леглото и ела при мен!
— Забрина…
— Няма да изляза оттук, докато не ми обещаеш — прекъсна го тя, този път със стоманени нотки в гласа.
В усилието да се измъкне от неприятната ситуация, Лайън реши, че най-добре е просто да се съгласи. Нямаше начин да отпрати Забрина, без да предизвика скандал. А по-малко от всичко му се искаше да ги открият в такава компрометираща ситуация. Не само че щеше да си навлече гнева на Уилям, но щеше да даде храна и на дворцовите клюки. Това не го засягаше особено преди, докато двамата с Ариана живееха разделени, но сега, когато бяха съпруг и съпруга в истинския смисъл на думата, Уилям нямаше да позволи да поддържа публично връзката си със старата си любовница. Кралският двор беше място, пословично с дворцовите интриги, и всички очакваха поредния скандал, за който да злословят.
Освен това, по някакви необясними причини, Лайън не изпитваше желание да поднови връзката си със Забрина. Можеше просто да й каже, че ще иде в стаята й през нощта, но не беше нужно да го прави. Щеше да я избягва с надеждата тя да схване намека.
— Добре, Забрина. Ще дойда довечера при теб, но сега, моля те, върви в салона, преди да са забелязали отсъствието ни.
Забрина се усмихна ослепително.
— Ще те чакам, скъпи.
Ариана реши, че е чула достатъчно. Тя се обърна и побягна с всички сили, извън салона и надолу по тъмния коридор. Нямаше представа къде отива, но се надяваше да намери някой слуга, който да я упъти. Тя дочу стъпки зад гърба си и забърза крачките си, уплашена че Лайън е разкрил отсъствието й и е тръгнал да я търси.
— Ариана, почакайте!
Господи! Не можеше да се изправи срещу Лайън, не и веднага след като го беше чула да си уговаря тайно среща със Забрина. Прилошаваше й при самата мисъл, че той ще прекара нощта с отдавнашната си любовница.
— Ариана, почакайте! Аз съм, Едрик!
Едрик? Какво би могъл да прави Едрик в Лондон, запита се тя и погледна през рамо, за да се увери, че наистина е той.
— Едрик, не мога да повярвам, че това сте вие! — Тя едва не припадна от облекчение, докато го чакаше да я настигне.
— Какво се е случило? — попита я загрижено той. — Видях ви да бягате от салона и ви последвах. Къде е съпругът ви?
— Нищо не се е случило — излъга тя. — Какво правите в Лондон?
— Уилям ме повика за съвета на старейшините. Макар и понижен в ранг, все още контролирам стратегически земи по границата. Длъжен съм да присъствам на срещата. Сигурно ще се обсъжда нещо важно, защото тази вечер видях в салона много важни благородници — и саксонци, и нормани.
Ариана се огледа предпазливо през рамо.
— Трябва да говорим, Едрик. Лайън разбра за отровата. Тъкмо се готвеше да атакува Блекхийт, когато го повикаха в Лондон.
Едрик пребледня.
— Но откъде е узнал? Защо не му дадохте отровата?
— Това е дълга история.
Той я дръпна в най-близката стая и внимателно затвори вратата след тях. За щастие, вътре нямаше никой.
— Кажете ми сега какво се случи. Надявах се да чуя, че Лайън е предал богу дух.
— Бях му много ядосана и сложих отровата във виното му, но в последния момент разбрах, че не мога да му позволя да го изпие. Опитах се да избия чашата от ръката му, но той вече знаеше, че виното е отровно, и ми предложи да отпия.
— Господи…
— Изпитвах такива угризения, че бях готова да изпия отровата, но Лайън не ми позволи. И аз не знам защо.
— И после? Направи ли ви нещо? Можел е да ви убие или да ви пребие до несвяст. Или пък да ви заключи някъде до края на живота ви.
— Но не направи нищо подобно — отвърна Ариана. — Отначало заплаши, че ще ме набие, но не го направи. Изобщо не го разбирам. Понякога се боя от него, а друг път… — Думите й замряха, когато в ума й нахлуха спомените за онези мигове, когато Лайън я държеше в прегръдките си, любеше я и й повтаряше колко я харесва.