— Наспи се добре — каза й той и й отправи закачлив поглед, сякаш й се надсмиваше. Сигурно отлично знаеше, че и тя е възбудена не по-малко от него. — Ще те оставя да си починеш.
Ариана придърпа одеялото над гърдите си и се изправи в леглото.
— Къде отиваш? — Не че не знаеше, но не се сдържа да попита.
— Ще поиграя малко шах. Предполагам, че ме очаква дълга нощ. Много дълга нощ — добави загадъчно той.
— Сигурно — отвърна горчиво Ариана. — Надявам се, че поне тя ще ти достави удоволствие.
Лайън се намръщи.
— Отново говориш с недомлъвки. Кой се надяваш да ми достави удоволствие?
— Лейди Забрина, разбира се. Тя сигурно вече се пита какво те задържа. Имаш среща с нея тази вечер, нали?
Лайън я изгледа с неприкрито любопитство.
— Да не би пак да си имала видение? Какво те кара да мислиш, че имам среща с лейди Забрина? — Виденията й започваха да го безпокоят.
— Нямам нужда от видение, за да се досетя, че смяташ да продължиш със Забрина оттам, където си свършил последния път. — Гласът й беше пълен с презрение.
Вместо да се разгневи, Лайън се усмихна.
— Може би си по-привързана към мен, отколкото искаш да си признаеш. — С усмивка на уста, той се отправи към вратата и излезе, без да се обръща назад. Искаше му се да остане и да я люби, да шепне нежно в ухото й и двамата да заспят заедно, оплетени в мрежата на страстта.
Лайън прехапа грубо долната си устна, за да сложи край на неуместните си мисли. Това беше същата жена, която се опита да го отрови, за да се хвърли в обятията на друг.
И все пак мисълта, че Ариана го ревнува, го изпълваше с някаква странна лекота. Хрумна му, че би могъл да използва тази ревност, за да превърне омразата й в някакво друго чувство, което да бъде по-приятно и за двама им.
9
Съветът на старейшините, който от стотици години беше едно от най-значимите съвещания на държавно равнище, този път протичаше в пълен хаос. Лайън седеше редом с другите на грамадната маса и наблюдаваше реакциите на Уилям. Този път протестираха както норманските барони, възнаградени от своя господар с престижни титли, така и местните саксонски благородници, които бяха дали клетва да поддържат монарха. Резултатът беше неразличима врява от гласове, които спореха и ругаеха. Нормани и англичани сякаш бяха забравили отколешните си противоречия, докато се надвикваха в един глас срещу крал Уилям, който седеше начело на дългата маса и внимателно приглаждаше кадифето на пищното си наметало.
От всички присъстващи, само Фиц Озбърн, английски граф, и Ланфранк, новият архиепископ на Кентърбъри, седяха спокойно в креслата си и чакаха бурята да утихне. Най-после разгневените благородници изчерпаха запасите си от ругатни и Уилям ги изгледа с хладно презрение.
— Както вече казах, въвеждам нова политика, която влиза в сила незабавно. От този ден и от този миг, цялата земя на Англия, всеки акър поточе, поля и гори, става собственост на короната.
Отново се надигна врява от недоволни гласове, докато Уилям не се изправи в цялото си величие и не изгледа хладно и изпитателно всеки от присъстващите мъже. Повечето от благородниците замлъкнаха под втренчения му поглед, а някои от тях дори се свиха уплашено. Граф Едуин прехапа нервно пръстите си, а Джулио Тоскански вторачи поглед в земята. Само Лайън не изглеждаше никак изненадан от новата кралска наредба. Той отдавна очакваше, че ще се стигне дотук.
— Всички благородници от днес стават кралски наместници и ще имат за задача да опазят кралската собственост от нашественици и бракониери — обясни Ланфранк. — Те ще използват земите като своя собственост, и ще дължат на короната само някакви разумни данъци.
— Скоро ще взема решение какъв точно ще е размерът на данъците — намеси се отново и самият Уилям, — и ще имате възможност да се убедите, че идеята ми не е съвсем несправедлива. Някой има ли да каже нещо по въпроса?
Уилям замълча и огледа поред всички присъстващи в залата, и след като никой не се обади, се усмихна.
— Благодаря ви. Уверявам ви, че новата политика на короната няма да е бреме за никой от вас.
Истината беше, че всички познаваха Уилям като суров и безпощаден човек, и никой не смееше да каже или стори нещо против волята му. Не един благородник, дръзнал да се опълчи на волята му, сега бе окован във вериги в крепостната тъмница. Уилям прогонваше епископи от техните епархии и абати от абатствата им; поставяше вождове на цели кланове в тъмница, и не се смили дори над брат си, Одо, влиятелен епископ в Нормандия, който имаше собствено графство в Англия. В момента Одо беше в тъмница по заповед на собствения си брат. Никой не можеше да избяга от суровото му наказание.