Устата й пресъхна, когато Лайън докосна гърдите й.
— Забрина ви очаква, милорд.
— Ще почака. — Ръцете му се спуснаха по ханша й и я придърпаха към него. Тя почувства топлината на тялото му, твърдината на късчето плът в слабините му, и простена в сладък унес. Близостта му приспиваше сетивата й.
Само да можеше да му се довери!
Всякакви мисли се изпариха от съзнанието й, щом той разкопча роклята й и я смъкна по раменете й. Тя обаче се задържа на ханша й. Лайън се отпусна пред нея на колене, набра пищната материя и я дръпна към пода. Роклята се надипли в краката й, а той се вторачи в бледата плът, която прозираше през ефирния плат на туниката й. Зарови глава в ароматната вдлъбнатинка на слабините й и я обсипа с целувки през леката материя на дрехата.
— Съблечи я — прошепна дрезгаво той. Дланите му докоснаха гладката повърхност на ханша й и се вкопчиха в прозиращия плат.
Ариана понечи да се подчини, но точно в този миг някой почука шумно на вратата. Тя се изтръгна от унеса, сепната от внезапното прекъсване, и бавно се върна в реалността.
— Милорд, нося ви послание. — Гласът от другата страна на вратата звучеше настоятелно.
— Върви си, освен ако посланието не е от краля — извика Лайън с глас, който сигурно щеше да накара и най-храбрия рицар да се разтрепери. Човекът отвъд вратата обаче явно бе замесен от друго тесто.
— Умолявам ви, милорд, спешно е.
Лайън се изправи и отвори вратата с такъв трясък, че човекът отвън се осмели само да пъхне тънкото листче хартия в процепа, а после се обърна и побягна, сякаш дяволът го следваше по петите. Лайън затръшна грубо вратата. Водена от любопитство, Ариана застана до него и надзърна в бележката. Успя да види само равен почерк и инициалите на Забрина, преди Лайън да й обърне гръб и да скрие написаното от погледа й.
— Какво има? — попита Ариана.
Той сгъна внимателно бележката, пъхна я в джоба на туниката си и едва тогава се обърна да я погледне. Изглеждаше разгневен.
— Случило се е нещо важно и се налага незабавно да изляза. Изчакай ме. Ще продължим започнатото по-късно.
— Изглежда лейди Забрина започва да губи търпение — вметна хладно Ариана.
— Лека нощ, милейди — отвърна Лайън, без да потвърди или отрече подозренията й. Ариана остана сама, вторачена в нямата врата. После внезапно се протегна, грабна каната с вино и я запрати в стената. Кърваво червената течност се разля и попи в дебелия килим на пода.
Лайън почука дискретно на стаята на Забрина и вратата веднага се отвори. Тя го стисна за ръката, придърпа го вътре и затвори вратата зад гърба му.
Лайън я изгледа хладно.
— Надявам се да имаш добро обяснение за това, Забрина. Какво би могло да е толкова важно, за да ме извикаш по никое време от спалнята ми?
— Да не съм прекъснала нещо? — попита със сладка усмивка Забрина. — Обещавам, че няма да съжаляваш.
— Ще видим. Казвай, каквото имаш да ми казваш. Късно е вече.
— Седни, скъпи мой. — Тя го настани в грамадното, меко кресло, и му подаде препълнена чаша с вино. — Защо първо не утолиш жаждата си?
Лайън отпи широка глътка и остави чашата настрани.
— Какви са тези номера, Забрина? Достатъчно ми напакости на масата тази вечер.
Забрина въздъхна продължително.
— Уверявам те, че няма никакъв номер. Разполагам с информация, която несъмнено ще представлява интерес за теб.
Лайън я погледна невъзмутимо.
— Давай направо, нямам време за игрички.
— Дори ако в игричките е замесена малката ти съпруга?
С бързината на лъв, той стисна ръката й в желязна хватка.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Лайън, моля те, нараняваш ме.
Той веднага я пусна, но лицето му остана заплашително. Посегна към чашата и отпи още една глътка вино, за да уталожи гнева си.
— Би ли обяснила думите си?
Забрина погледна празната чаша, усмихна се и подхвана:
— Ти знаеш, разбира се, че имам високопоставени приятели в кралския двор.
— Да. — Той присви очи, опитвайки се да отгатне какво е намислила този път.
— Тази вечер дочух нещо, което си мисля, че трябва да знаеш.
Лайън чакаше безмълвно.
— Лорд Едрик Блекхийт заговорничи с шотландския крал Малкълм срещу Уилям. В момента е тук, за да се опита да убеди саксонските барони да се присъединят към каузата му.
— Това не ме изненадва — пророни мрачно Лайън. — Но защо ми казваш това? Защо не отиде при Уилям с подозренията си?