Лайън се вгледа в съпругата си. Чудеше се дали тя ревнуваше или наистина й беше все едно. Надяваше се да е първото, защото с всеки изминал ден се привързваше все повече и повече към непокорната малка вещица, за която Уилям го бе венчал. Надяваше се отношенията им да потръгнат, след като се върнеха в Крагмер, далеч от Лондон и от всички нормани, които тя така ненавиждаше. Ако Ариана му дадеше този шанс, искрата, която беше припламнала в него, можеше да прерасне в изгаряща страст. Дори и сега той усещаше почти неконтролируемо желание да я отнесе нагоре по стълбите и да прави любов с нея, безкрайно, неуморно… Тези чувства бяха твърде нови за него и той не можеше да ги обясни с думи.
— Щом за теб е без значение — отвърна безизразно той, — тогава по-добре не ме чакай тази вечер. — Той не й каза, че ще отиде при Забрина през нощта, но изразът но лицето й му подсказа какво си мисли тя. Ариана обаче грешеше. Довечера му предстоеше среща на четири очи с Уилям, двамата щяха да разговарят и да играят шах до малките часове на нощта. Именно тази нощ щеше да каже на краля, че възнамерява да отпътува със съпругата си до седмица. Нямаше търпение да отидат в Крагмер. А там щеше да направи всичко възможно да накара Ариана да забрави за Едрик Блекхийт.
Лайън се извини учтиво и стана от масата веднага щом като приключи с храната. Ариана го проследи с очи, докато не се изгуби от погледа й. Само минута след това се появи Едрик, огледа се и след като не видя никой наблизо, се приближи до нея и прошепна в ухото й:
— Тази вечер, милейди. Ще ви чакам зад клетките със соколи. И моля ви, не ме разочаровайте.
След кратката си среща с Едрик, Ариана поговори известно време с кралица Матилда, и когато реши, че моментът е настъпил, напусна залата, без да направи впечатление на някого. В просторния салон имаше цяла тълпа от хора и Ариана беше сигурна, че никой не е забелязал оттеглянето й. Никой не я видя и по-късно, когато се върна обратно по стълбите и необезпокоявана излезе навън. Докато вървеше към клетките на соколите, тя забеляза няколко души във вътрешния двор на замъка. Те бяха облечени в топли дрехи и носеха пълни торби. Ариана прошепна гореща молитва наум и се отправи към отдалечените сгради. Постепенно различи в далечината два коня. Когато се приближи достатъчно, Едрик пристъпи напред към нея и я поздрави.
— Радвам се, че дойдохте — прошепна той, придърпа я в тъмнината и взе чантата й. — Конете са готови. Нека ви помогна да се качите на коня си. — Той я повдигна с лекота и й помогна да се закрепи на седлото.
— Как ще преминем през охраната, без да бъдем забелязани?
— За всичко съм се погрижил, милейди. Една скрита задна врата е оставена тази нощ отключена. Пантите й се добре смазани и няма да издадат нито звук. Какво казахте на лорд Лайън?
— Нищо. Той е при любовницата си.
— Аха. При прекрасната лейди Забрина. Тя ще отвлича успешно вниманието му, докато ние се отдалечим достатъчно. Оттук — каза той, хвана юздите на конете и ги поведе в тъмнината.
Никой не ги спря, докато преминаваха покрай кулата на Уилям и после през задната порта. Далече от двореца, далече от лорд Лайън, помисли си Ариана, прободена от внезапно съжаление. Всяка стъпка я отдалечаваше от мъжа, който обичаше, мъжа, който я убиваше с безразличието си, мъжа, който мислеше много повече за своята любовница, отколкото за собствената си съпруга.
Колкото повече се отдалечаваха от двореца на Уилям, толкова повече Ариана се раздираше от угризения за онова, което беше извършила. Това, че бягаше от съпруга си с друг мъж, беше твърде безотговорна постъпка. А сега Лайън сигурно щеше да обвини нея за всичко и да помоли крал Уилям да анулира техния брак. Тази мисъл й се стори съкрушителна.
Вече бяха достигнали покрайнините на града, когато Ариана осъзна грешката си и си помисли, че трябва да е била луда да избяга с Едрик. Беше толкова разстроена от връзката на Лайън и Забрина, че изобщо не обмисли решението си.
— Едрик, почакайте! — извика Ариана и дръпна поводите.
— Какво има, милейди? — Той се обърна назад, приближи се към нея и хвана юздите на коня й, за да го успокои. — Градът остана зад нас. Не се страхувайте. Ще отсядаме в домовете на сигурни хора по време на нашето пътуване на север. Никой няма да ни предаде.
— Вие не разбирате — отвърна Ариана, останала без дъх. — Аз… не мога да тръгна. Правя огромна грешка. Независимо от всичко, което стори Лайън, аз съм негова съпруга. Само страхливец може да избяга. И какво… Какво ще стане, ако нося в утробата си неговото дете?