Той си спомни неповторимото излъчване на тези очи, изгарящи от страст или от гняв, и разбра, че никоя друга жена не е в състояние да го плени така, както Ариана. Сега осъзна, че държи на нея много повече, отколкото предполагаше. Дори и да обичаше Едрик, тя беше негова съпруга и той щеше да си я върне. Лайън възвърна решителността си и отблъсна Забрина настрана.
— Махай се от тук, Забрина, преди да съм загубил търпението си. Ако някога отново опиташ да направиш подобно нещо, ще те ударя. Бих посъветвал и съпруга ти да го прави по-редовно, за да те сложи на място.
— Скъпи, не знаеш какво говориш! Нали не смяташ да ме преотстъпиш на лорд Едрик?
— Такава е волята на Уилям!
— Едрик има лейди Ариана, а ти имаш мен. По този начин всички ще сме доволни. Това е най-добрата развръзка.
— Добра за кого? Не се заблуждавай, Забрина, Ариана е тази, която желая. Ще е най-добре да свикнеш с мисълта, че ще се омъжиш за Едрик Блекхийт. Връщай се в спалнята си. Не желая да стоиш повече в стаята ми.
Във виолетовите й очи проблесна заплашителна искра.
— Отблъсквате ли ме, милорд?
— Да. Аз съм женен, а скоро и вие ще бъдете омъжена.
Тя се изправи от леглото. Бледото й голо тяло ясно се очерта в тъмнината на стаята.
— Това, че сте женен, не е било пречка за вас досега. Но когато Ариана роди детето на Едрик, ще съжалявате, че сте предпочел невярната си съпруга пред мен — каза Забрина и излезе разгневена от стаята.
Лайън усети остра болка от думите й и дълго мисли върху тях. Беше напълно възможно Едрик да е отвел Ариана в леглото. Със сигурност вече много пъти бе имал възможността да го стори. Беше минало твърде много време, откакто избяга с нея. Лайън отново прокле болестта, която го задържа в двореца на Уилям и го принуди да изгуби ценно време. Независимо от това какво се беше случило, Ариана му принадлежеше и той се закле никой друг мъж да не я притежава. Някак дълбоко в себе си той беше сигурен, че тя няма да го предаде и няма да допусне до себе си друг мъж. Ако някой я принудеше да го стори насила, той щеше да отмъсти.
Три дни по-късно, Лайън и неговите рицари, готови за битка, нахлуха в Блекхийт без да срещнат каквато и да било съпротива. В двора имаше няколко крепостни селяни, които ги наблюдаваха уплашено. Когато Лайън се насочи към тях с намерението да им зададе няколко въпроса, те се разбягаха ужасени. Най-после се появи сенешалът на замъка, който изглеждаше видимо притеснен.
— Къде е господарят ти? — попита Лайън.
— Не е тук, милорд — отговори разтреперан човекът насреща.
— Знаеш ли кой съм аз? — продължи Лайън и надигна шлема от главата си, за да може човекът да види лицето му.
— Разбира се, че знам! Кой не познава Лайън Нормански!
— Да, това съм аз! — отвърна Лайън, — Сега ми кажи къде отиде господарят ти и имаше ли с него една жена?
Лорд Едрик почти не разполагаше с време, когато напусна Блекхийт. Беше успял само да предупреди своя сенешал да очаква лорд Лайън и му беше възложил задачата да го задържи колкото се може повече. Но макар сенешалът на замъка да беше верен поданик години наред, той не искаше да рискува живота, си като, излъже Лайън Нормански.
Той навлажни пресъхналите си устни. Думите му убягваха, докато стоеше безпомощен пред прочутия воин.
— Лорд Едрик не сподели плановете си, милорд.
Лайън го скова със суровия си поглед.
— Ако ти е мил животът, ще ми кажеш всичко, което знаеш.
— Лорд Едрик остана в Блекхийт само няколко часа, милорд. После продължи на север. — Той направи кратка пауза, погледна уплашено Лайън и продължи: — Чух го да споменава, че иска да се присъедини към крал Малкълм в Абернети.
— Имаше ли с него една жена? — попита отново Лайън.
— Да! — прошепна едва доловимо човекът. Краката му трепереха от ужас. Той се молеше с пялото си сърце Лайън Нормански да не стовари гнева си върху него. Страхуваше се за себе си и за своето семейство. Ако знаеше, че Лайън никога не наказва хората неоснователно или заради грешките на другите, сигурно щеше да диша много по-спокойно.
Лайън и Белтан си размениха недвусмислени погледи.
— Продължаваме ли към Абернети, милорд?
— Да, — отвърна Лайън, — веднага се отправяме натам. — В гласа му се доловиха мрачни нотки. — Ще прекараме нощта в Крагмер, и бездруго ни е на път.
Той даде знак на рицарите си да тръгват. Отдалечиха се величествено от Блекхийт с грохот на копита и брони.
— Не ви очаквахме в Крагмер, милорд — изненада се Кийн, когато Лайън връхлетя неочаквано в залата. Когато видя лейди Забрина да стои от едната му страна, той свъси неодобрително вежди. Изчака известно време и като Ариана не се появи, Кийн попита: