Лайън се изправи сред хор от пиянски тостове. Малкълм изглеждаше доволен от себе си. Може би щеше да загуби Едрик Блекхийт, но бе уловил далеч по-едра риба. Вярно, че преди време беше щастлив да примами Едрик за своята кауза, но дори само името на Лайън всяваше страх и респект. Лайън беше прочут боец и безмилостен воин, и Малкълм очакваше днешният ден да допринесе много за великата му кауза. Сега редиците на неговата армия щяха да укрепнат и той щеше да влезе, триумфално в Англия, и да я провъзгласи за неделима част от Шотландия.
Най-после Лайън погледна Ариана. Очите му бяха пусти и празни, сякаш не гледаше в нея, а през нея. Ариана долавяше разрушителните му емоции, но не можеше да стори нищо, за да му помогне.
— Искам да освободите хората ми от тъмницата — каза Лайън, отново насочил вниманието си към Малкълм. — Сега нямате причини да не ми вярвате.
Малкълм мълча толкова дълго, че Лайън си помисли, че ще му откаже. Той дълго време се взира в лицето на новия си рицар, докато накрая махна към Гун.
— Освободете рицарите на лорд Лайън от тъмницата и се погрижете да им осигурите всичко, което пожелаят.
Гун се поклони и се втурна да изпълнява повелята на краля.
— А вие, лорд Лайън, вече можете спокойно да отведете съпругата си в леглото. Сега тя е ваша, по всички закони на бога и държавата.
Все още с мрачно лице, Лайън хвана Ариана за ръката и я изведе от салона, без да обръща внимание на циничните коментари, които ги последваха. Той не забави крачка нито за миг, докато я водеше по тясното каменно стълбище към общата им вече спалня. Все още не беше проронил и дума, и тя също предпочиташе да запази мълчание. Изражението на лицето му я плашеше. Очите му сякаш бяха късчета от самия ад. Щом влязоха в спалнята, той дръпна внимателно резето и опря гръб на вратата.
— Лайън…
Сякаш не я чуваше, той пристъпи към прозореца и вторачи поглед в мастилено черното, обсипано със звезди небе.
Ариана си помисли, че изобщо не я е чул, и повтори колебливо името му. Раменете му потръпнаха, но Лайън не й отговори, нито пък се обърна да я погледне. Пред нея стоеше човек, когото не познаваше и не беше виждала никога преди. Разтревожена от странното му поведение, Ариана започна трескаво да се съблича. Когато стигна до долната си туника, той все още стоеше като статуя до прозореца и се взираше в нощното небе. Ариана пристъпи несигурно към него.
— Няма ли да дойдеш в леглото?
Лайън се обърна и се втренчи безизразно в очите й, сякаш бе изненадан да я види там.
— Какво каза?
— Не си ли изморен? Ела в леглото, скъпи. Не чу ли крал Малкълм? Отново сме съпруг и съпруга. Това, което направи за мен, изисква голяма смелост. Смелост, каквато малцина притежават.
Думите й сякаш най-после достигнаха до него.
— Смелост! И ти наричаш смелост това, че изгубих честта си? Не, Ариана, тази вечер ти стана свидетел на моята слабост. Ти си моята слабост и моето падение. — Моята любов и моят живот, допълни мислено той.
Пламенните му думи извикаха сълзи в очите й. Лайън я мразеше, виждаше го в очите му, които настойчиво отказваха да я погледнат. Тя посегна към него.
— Лайън!
— Недей!
Ръката й се отдръпна като опарена.
— Какво?
— Не ме докосвай. Не мога да го понеса.
— Моля те, Лайън, не изпитвай омраза към мен.
— Да те мразя? Не, мразя самия себе си. Трябваше да предпазя сърцето си от теб. Ти си моята страст и моята гибел. Аз съм воин, обучен съм да се водя от разума и меча, а не от сърцето си. Всеки рицар е длъжен да обича бога, своя крал и своята страна. Аз вече не съм достоен да бъда рицар.
Макар да я бе помолил да не го докосва, Ариана все пак посегна към него. Той се скова и понечи да се отдръпне, но тя не му позволи. Ръцете й обгърнала врата му и тя се притисна към него, отпуснала глава на силните му гърди. Ритъмът на сърцето му се учести. Внезапно Лайън я обгърна с ръце и я притисна към себе си с такава сила, че дъхът й спря. А после от гърлото му се изтръгна странно ридание и Лайън зарови глава в косите й.
— Мили боже! Какво направих, Ариана? Какво ужасно нещо сторих?
Болката му докосна сърцето й. Ариана не знаеше друг начин да го успокои, освен да му дари любовта си. Тя го придърпа решително към леглото. Лайън приседна и я взе в скута си.
— Люби ме, Лайън — помоли го Ариана с пресипнал глас. — Позволи ми да утеша мъката ти.
— Как би могла да облекчиш мъката ми, след като ти си причината за нея? — отвърна ядно Лайън. В момента, в който думите се откъснаха от устните му, вече му се искаше да не ги беше изричал. Не можеше да обвинява Ариана за собствената си слабост. Не можеше да я вини, задето я обича повече от честта си на боец. Дали изобщо някога щеше да си прости? Лайън понечи да се изправи. Знаеше, че не може да я люби сега, не и сега, когато беше толкова заслепен от презрение към самия себе си.