Уилям потърси погледа на Едрик, като се колебаеше дали да го приеме отново за свой васал или да заповяда да го убият. Беше много ядосан, но в края на краищата реши да не бърза. Можеше да дойде време, когато да има нужда от услугите на лорд Едрик.
— Вие и вашите рицари ще се върнете в Лондон с моята армия — заповяда Уилям, — а по-късно, когато имам време за това, ще реша каква да е съдбата ви. Годежът ви с лейди Забрина ще бъде достатъчно наказание засега — отбеляза той със задоволство.
Трепереща от възмущение, Забрина пристъпи напред. Тя направи набързо реверанс и каза:
— Простете ми, Ваше величество, но аз не желая да се омъжа за лорд Едрик.
Уилям отхвърли нейния протест, като махна вяло с ръка.
— Крайно време е да се сдобиете със съпруг, милейди. Ако аз реша да се омъжите за лорд Едрик, то така и ще стане.
Лицето на Забрина се разкриви в грозна гримаса и тя изгледа свирепо Лайън. Ариана погледна тъмната саксонка и в миг разпозна опасността в очите й. Тя зачака със затаен дъх.
— Лорд Едрик не е единственият присъстващ, който ви предаде, Ваше величество. Погледнете внимателно лорд Лайън, защото той вече не ви е верен.
Лайън замръзна на място. Единственото му желание в този момент беше земята под краката му да се разтвори и да го погълне.
Уилям изгледа за кратко Лайън, а после отново прикова поглед в Забрина.
— Какви глупости бълвате, милейди? Никой не е по-лоялен към мен от Лайън Нормански. Той е доказвал своята преданост безброй пъти.
— Вашият предан васал се закле във вярност на крал Малкълм Шотландски, така че вече не е лоялен към вас, Ваша милост — отбеляза злостно Забрина.
Уилям се обърна рязко към Лайън, безпощаден в гнева си. Той можеше да разбере саксонец като Едрик да престъпи клетвата си за вярност, но не и един от норманските му рицари, и в никакъв случай не и Лайън Нормандски — човек, на когото би доверил живота си.
— Какво ще кажете в своя защита, лорд Лайън? Подчинихте ли се на Малкълм? Наистина ли предадохте моето доверие? Бих ви простил всичко друго, но не и това!
Лайън коленичи пред Уилям. Когато заговори, думите му бяха ясни и изпълнени със отчаяние.
— Няма да ви лъжа, Ваше величество. Аз наистина се заклех във вярност на Малкълм Шотландски. — Гордостта му не би допуснала да защитава честта си с излишни обяснения. Той бе готов да поеме вината за това, което стори. Усещаше инстинктивно, че Уилям не е в настроение да слуша извинения. Малкълм му предостави възможност и той направи своя избор, независимо дали беше правилен или не. Ариана му принадлежеше. За съжаление, привързаността му към собствената му съпруга стана причина да загуби почитта на Уилям. Това той никога нямаше да може да прости на себе си, а също и на нея.
Уилям поклати невярващо глава. Изражението на лицето му беше смесица от гняв и тъга. В крайна сметка надделя яростта. Тъй като Лайън не каза нищо в своя защита, нито помоли за прошка, Уилям прие неговата постъпка като преднамерено предателство, фактът, че един нормански рицар е приел да служи на друг, а не на своя крал, беше толкова необясним, колкото и достоен за презрение.
— Махни се от очите ми, Лайън! Пращам те в изгнание в Крагмер. Ще останеш там докато не те повикам в двореца в Лондон, за да понесеш наказанието си.
С приведена глава, Лайън се изправи на крака и бавно се отдалечи от човека, който някога го считаше за свой близък приятел и предан защитник. Преди да стигне до вратата, той вдигна поглед и потърси в тълпата Ариана.
Ариана стоеше наблизо и чу всичко. Тя все още не можеше да повярва на ушите си. Лайън беше приел всички обвинения на Уилям, без да произнесе и една дума в своя защита. Не беше никак честно. Никой не беше така лоялен към Уилям, както Лайън. Той се закле във вярност към Малкълм заради нея и това му костваше доверието на Уилям. Заради нея пострада и честта на Лайън. Неговото страдание не беше по-малко от нейното. Тя загуби своя съпруг. Никога не беше виждала такова изражение на лицето му — сурова ярост и невероятна болка. Тя усещаше, че гордостта на Лайън е прекалено голяма, за да си позволи да прости на себе си или на нея.
Сълзи потекоха по бузите й, когато чу как Уилям изобличи Лайън и го изпрати на заточение в Крагмер. Преглъщайки вината си, тя погледна към Лайън, който се отдалечаваше от Завоевателя. Бучка заседна в гърлото й, когато той вдигна главата си и я погледна. Тя тръгна като на сън. Краката й се подкосиха, когато се доближи до мъжа си, който я призова с очите и сърцето си. Раменете й хлътнаха под тежестта на отчаянието. Тя беше на негова страна и го подкрепяше, независимо дали той искаше или не.