— Знаете ли — каза Луси, — сигурна съм, че иска да я следваме.
— И аз имам същото чувство — съгласи се Сюзан. — А ти какво мислиш, Питър?
— Нищо не пречи да опитаме.
Червеношийката сякаш разбра разговора. Продължи да прехвърча от дърво на дърво, винаги на няколко метра от тях, но винаги и достатъчно близо, за да могат да я следват. Междувременно облаците над главите им се разнесоха и зимното слънце отново се показа. Снегът ослепително заблестя. Вървяха вече половин час. Момичетата крачеха отпред, когато Едмънд се обърна към Питър:
— Ако престанеш да ми се цупиш, ще ти кажа нещо, което е най-добре да чуеш.
— Какво е това нещо? — попита Питър.
— Ш-ш-т! Не толкова високо — сниши глас Едмънд. — Няма смисъл да плашим момичетата. Ти разбираш ли какво правим сега?
— Какво? — попита Питър почти шепнешком.
— Вървим след водач, за когото не знаем нищо. Откъде сме сигурни на чия страна е тази птица? Не е ли възможно да ни води към някакъв капан?
— Глупости! Та това е само една червеношийка, разбираш ли? А във всички приказки, които съм чел, червеношийките са добри птици. Сигурен съм, че една червеношийка не може да бъде на страната на злото.
— Като стана дума за това, коя е страната на доброто? Откъде сме сигурни, че фавъните са добри, а Кралицата (да, знам, казаха ни, че е вещица) е лоша? Всъщност не знаем нищо нито за едните, нито за другите.
— Фавънът е спасил Луси.
— Това го е казал той. Но ние откъде да сме сигурни? Някой има ли и най-малко понятие как да се върнем оттук у дома?
— Господи! — каза Питър. — Бях забравил за това.
— А и няма никакви изгледи да ядем нещо! — каза Едмънд.
Глава седма
Един ден със семейството на бобрите
Докато двете момчета шепнеха отзад, момичетата неочаквано извикаха.
— О, не! — и спряха.
— Червеношийката! — обясни Луси. — Червеношийката отлетя.
Птицата наистина беше изчезнала.
— А сега какво ще правим? — попита Едмънд като хвърли към Питър многозначителен поглед, който сякаш говореше: „Нали ти казах!“
— Ш-ш-т! Гледайте! — каза Сюзан.
— Нещо се движи между дърветата, ей там вляво. Всички се бяха втренчили, обзети от неприятно чувство.
— Ето го, отново се движи — продължи след малко Сюзан.
— Сега и аз го видях — каза Питър. — Още е там. Току-що се скри зад голямото дърво.
— Какво е? — попита Луси, като се опитваше гласът й да звучи спокойно.
— Каквото и да е — обясни Питър, — то ни преследва. И е нещо, което не желае да бъде видяно.
— Нека да си ходим вкъщи! — предложи Сюзан.
И макар че никой не го изрече на глас, изведнъж всички осъзнаха това, което Едмънд бе прошепнал на Питър в края на предишната глава. Бяха се изгубили.
— Какво е това нещо? — запита Луси.
— Някакво животно — каза Сюзан и след малко извика: — Гледайте! Бързо! Ето го там!
Този път всички го видяха: иззад едно дърво към тях надникна мустаката и космата глава. Но този път не се дръпна веднага назад, а сложи лапичка на муцунката си така, както човек слага пръст на устата си, когато иска да накара някого да мълчи. След това животното отново изчезна. Децата стояха, притаили дъх.
Миг по-късно непознатият се показа иззад дървото, огледа се, сякаш се страхува, каза „Ш-ш-т!“ и им направи знак да се приближат в гъсталака, където стоеше. После отново изчезна.
— Знам какво е това — каза Питър. — Това е бобър. Видях опашката му.
— Иска да отидем при него — обади се Сюзан — и ни предупреждава да не вдигаме шум.
— Знам — каза Питър. — Въпросът е трябва ли да го последваме или не. Ти какво мислиш, Луси?
— Мисля, че е добър бобър.
— Да, но откъде да сме сигурни? — попита Едмънд.
— За да не рискуваме? — рече Сюзан. — Искам да кажа, че няма смисъл просто да стоим тук, пък и усещам, че съм гладна.
В този миг бобърът отново показа главата си иззад дървото и им кимна настойчиво.
— Хайде! — предложи Питър. — Да опитаме. Вървете близо един до друг. Би трябвало да можем да се справим с един бобър, ако се окаже враг.
Децата отидоха до дървото, след това го заобиколиха и там наистина откриха бобъра. Но той продължаваше да отстъпва назад, като им прошепна:
— По-насам, елате още по-насам! На открито не сме в безопасност!
Чак когато ги заведе до едно тъмно място, където четири дървета растяха толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитаха, а под краката си виждаха кафявата земя, покрита с борови иглички, бобърът проговори:
— Вие сте синове на Адам и дъщери на Ева, нали?
— Да, няколко от децата им — отвърна Питър.
— Ш-ш-т! — им каза бобърът. — Моля, не толкова високо. Дори тук не сме в безопасност.