— От кого се страхувате? — поинтересува се Питър. — Тук няма друг освен вас.
— Има дървета — обясни бобърът. — Те винаги слушат. Повечето от тях са на наша страна, но има такива, които са на нейна страна, вие знаете за кого говоря.
— Щом ще говорим за страни — каза Едмънд, — откъде да сме сигурни, че си ни приятел?
— Не искаме да ви обидим, господин Бобър — допълни Питър, — но вие разбирате, че сме чужденци.
— Съвсем правилно, съвсем правилно! — каза бобърът. — Ето го моето доказателство!
С тези думи той им подаде нещо малко и бяло. Всички го изгледаха учудено, а Луси изведнъж извика:
— О, разбира се! Това е моята кърпичка, която дадох на клетия господин Тумнус.
— Точно така — каза бобърът. — Клетникът беше разбрал предварително за ареста и ми даде това. Каза ми, че ако му се, случи нещо, трябва да ви посрещна тук и да ви отведа до…
Сега гласът на бобъра заглъхна и той поклати тайнствено два-три пъти глава. След това им даде знак да се приближат колкото се може по-близо до него, така че мустаците му гъделичкаха лицата им, и добави, шепнейки:
— Говори се, че Аслан е потеглил, дори може би вече е тук.
И точно тогава се случи нещо странно. Децата знаеха кой е Аслан толкова, колкото и ти знаеш. Но в мига, когато Бобърът изрече тези думи, всеки бе обзет от различни чувства. Може би някога ти се е случвало насън да чуеш думи, които не разбираш, но си наясно, че те имат огромно значение. Те са или нещо ужасно, което превръща съня ти в кошмар, или пък — нещо приятно (твърде приятно, за да се изрази с думи), което го прави толкова красив, че го помниш цял живот и винаги ти се иска да се повтори отново. Сега се случи точно така. Като се спомена името Аслан, всяко от децата усети, че нещо сякаш подскочи в него. Едмънд усети, че го обзема някакъв тайнствен ужас. Питър изведнъж се почувства храбър и готов за всякакви приключения. Сюзан пък имаше чувството, че покрай нея се носят нежни благоухания или някаква прекрасна мелодия. А Луси изпита това, което изпитва всяко дете, когато се събуди рано и изведнъж си спомни, че е в началото на лятна ваканция.
— Ами господин Тумнус? — попита Луси. — Къде е той?
— Ш-ш-т! — каза бобърът. — Не тук! Трябва да ви заведа някъде, където можем истински да поговорим, а и да вечеряме.
Единствено на Едмънд му бе все още трудно да повярва на бобъра, но на всички, включително и на Едмънд, им беше приятно да чуят думата вечеря. Затова енергично следваха новия си приятел, който ги водеше удивително бързо все през гъстите места на гората. Вече бяха много уморени и много гладни, когато изведнъж дърветата започнаха да оредяват, а пътеката се заспуска стръмно надолу. Миг след това излязоха под открито небе (слънцето все още грееше) и пред тях се разкри прекрасна гледка.
Бяха застанали на склона към стръмна и тясна долина, през която течеше доста голяма река. Сега тя бе скована от лед. Точно под тях имаше бент, построен на реката. Като го видяха, всички изведнъж си спомниха, че бобрите винаги правят такива бентове, и бяха съвсем сигурни, че този го е направил господин Бобър. Забелязаха също, че сега на лицето му се бе появило скромно изражение (като на човек, чийто разказ четеш, или на градинар, чиято градина си посетил). Така че думите на Сюзан: „О, какъв хубав бент!“, прозвучаха като обичайна учтивост. Този път господин Бобър не каза „Ш-ш-т!“, а само: „Дребна работа! Дребна работа! А и не е завършен!“
Над бента трябваше да има дълбок вир, но сега, разбира се, той бе покрит с тъмнозелен лед. Под бента също имаше лед, но той бе замръзнал на пенести вълни под формата на водата, която се е спускала надолу в мига, когато ледът я е сковал. А там, където водата се е процеждала или е побивала бента, се беше получила блестяща стена от ледени висулки. Тази стена бе покрита цялата с цветя, венци и гирлянди, сякаш направени от захар. А в средата се издигаше, отчасти върху бента, смешна къщурка, подобна на огромен пчелен кошер. От дупка на покрива й излизаше дим, така че видеше ли го човек, особено ако беше гладен, веднага можеше да си помисли за вкусни гозби.
Останалите забелязаха най-вече това, но Едмънд забеляза нещо друго. Малко по-надолу по реката се виждаше друга, по-малка река, която течеше през друга, по-малка долина и се вливаше в Голямата река. Като погледна към долинката, Едмънд различи два малки хълма. Беше почти сигурен, че това са същите хълмове, които му бе показала Кралицата при стълба с фенера. „А между тях — помисли си той — на не повече от километър и половина трябва да се намира дворецът й.“ Едмънд си спомни за локума и за това как ще стане крал („Чудя се как ще реагира на това Питър?“ — запита се той). Веднага започна да крои главозамайващи планове.