В мига, когато ги чу, господин Бобър изскочи като светкавица от дупката. Навярно и вие, както и Луси, в момента си помислихте, че това е глупава постъпка. Но всъщност постъпката на господин Бобър беше много разумна. Той знаеше, че може да изпълзи незабелязано горе на брега между храсталаците и къпините. Искаше на всяка цена да види накъде върви шейната на Вещицата. Останалите седяха в дупката и го чакаха. Чакаха близо пет минути. Изведнъж чуха нещо, което много ги изплаши. Чуха гласове: „О — помисли си Луси, видели са го. Тя го е хванала!“ Колко голямо беше учудването им, когато след малко чуха, че господин Бобър ги вика от входа на пещерата:
— Всичко е наред! Излизайте, госпожо Бобър! Излизайте, синове и дъщери Адамови! Всичко е наред! Това не е тя! — говореше неправилно граматически, разбира се, но това се случва с бобрите, когато са възбудени. Имам предвид бобрите в Нарния. В нашия свят те обикновено въобще не говорят.
Така че госпожа Бобър и децата излязоха от пещерата, като се блъскаха и примигваха от дневната светлина, целите в пръст, вмирисани, несресани и сънени.
— Елате! — извика господин Бобър, който почти танцуваше от радост. — Елате да видите! Страшен удар за Вещицата! Изглежда, че силата й вече намалява!
— Какво искате да кажете, господин Бобър? — задъхано попита Питър и всички залазиха по стръмния склон на долината. — Нали ви казах — отговори господин Бобър, — тя направи така, че тук да бъде вечна зима, но никога да не идва Коледа! Нали ви казах! Е, елате и вижте!
Когато всички стигнаха върха, наистина видяха. Там имаше шейна с елени, чиито хамути бяха окичени със звънчета. Но елените бяха много по-големи от тези на Вещицата и не бяха бели, а кафяви. В шейната седеше човек, когото всички познаха от пръв поглед. Бе едър мъж с яркочервен кожух (ярък като плодовете на бодливата зеленика), чиято качулка бе подплатена с кожа, и с голяма бяла брада, падаща като пенлив водопад върху гърдите му. Всички го познаха, защото го бяха виждали неведнъж на картинките и бяха слушали приказки за него, макар че той може да бъде срещнат само в Нарния, но не и извън дрешника. Но съвсем друго е да го видиш на живо! На някои картинки в нашия свят Дядо Коледа изглежда само смешен и весел. Но сега на децата им се строи, че той не е точно такъв. Той бе толкова голям, толкова доволен и толкова истински, че всички замълчаха в почуда. Бяха много щастливи и същевременно с това изпитваха и някакво тържествено чувство.
— Най-после пристигнах! — каза той. — Дълго време тя не ме пускаше, но най-после успях да дойда. Аслан е потеглил. Магията на Вещицата започва да губи сила.
Луси усети как през нея преминава онази дълбока радостна тръпка, която те обхваща, когато си развълнуван.
— А сега — каза Дядо Коледа, — вашите подаръци. Тук има нова и по-хубава шевна машина за вас, госпожо Бобър. Ще я оставя в къщата ви, като мина покрай нея.
— Но, моля ви, господине — каза госпожа Бобър, като се поклони. — Тя е заключена.
— Ключовете и ключалките не са проблем за мен — обясни Дядо Коледа. — А когато вие, господин Бобър се приберете вкъщи, ще намерите бента си завършен и поправен, всички пукнатини запушени, ще има и нов шлюз.
Господин Бобър беше толкова доволен, че само отвори широко уста, без да може да отговори.
— Питър, сине Адамов! — каза Дядо Коледа.
— Да, господине — обади се Питър.
— Това са твоите подаръци. И те са истински, а не играчки. Може би наближава времето да ги използваш. Отнасяй се добре с тях.
С тези думи той връчи на Питър щит и сабя. Щитът беше сребрист на цвят и отгоре имаше гравиран яркочервен лъв, изправен на задните си крака. Дръжката на сабята беше златна. Имаше ножница и колан — изобщо всичко необходимо за нея. По размер и тежест беше точно за Питър. Той мълчаливо и тържествено прие всичко, защото чувстваше, че това са много сериозни дарове.
— Сюзан, дъще Евина — каза Дядо Коледа, — тези неща са за теб!
И той й подаде лък, колчан със стрели и малък рог от слонова кост.