В това време джуджето удари с камшик северните елени. Шейната с Вещицата и Едмънд се плъзна под свода и се изгуби в тъмнината и в студа. За Едмънд това беше едно ужасно преживяване, защото нямаше палто. Преди да измине и четвърт час, той целият бе покрит със сняг. Скоро спря да го отърсва от себе си, защото, колкото и бързо да го правеше, снегът отново се натрупваше и той бе много уморен. Не след дълго вече беше мокър до кости, а освен това се чувстваше и нещастен. Сега по нищо не личеше, че Вещицата има намерение да го направи крал. Всичко, което си мислеше, за да се увери, че тя е добра и мила и че правдата е на нейна страна, вече му се струваше глупаво. В този миг той би дал всичко само и само да срещне другите, та дори и Питър! Единственият начин да се утеши сега бе да се опита да повярва, че всичко е само сън и всеки момент ще се събуди. А както пътуваха часове наред, наистина всичко започна да му прилича на сън.
Това продължи по-дълго, отколкото аз бих могъл да го опиша, дори и да отделя много страници. Но ще го прескоча и ще продължа разказа си от момента, когато снегът вече спря, настана сутрин и те пътуваха на дневна светлина. Все така продължаваха да пътуват на дневна светлина — само снегът непрекъснато свистеше и еленските хамути скърцаха. Но ето, че най-сетне Вещицата каза:
— Какво е това? Спри!
И те спряха. Колко се надяваше Едмънд, че тя ще спомене нещо за закуска! Но причината за спирането бе съвсем друга. Малко по-встрани, до дънера на едно дърво видяха весела компания — семейство катерици с децата си, два сатира, едно джудже и един стар лисугер седяха на столчета около трапезата. Едмънд не можеше да види добре какво ядат, но то миришеше много хубаво. Около тях имаше украса от зеленика и затова той не виждаше добре дали това не е коледен пудинг. В мига, когато шейната спря, лисугерът, който явно бе най-възрастният от присъстващите, тъкмо се бе изправил с чаша в дясната си лапа, сякаш се готвеше да вдигне тост. Но щом компанията видя шейната и Вещицата в нея, веселото настроение изчезна. Вилицата замръзна в ръката на татко катерица още преди да е достигнала устата му, а малките катеричета зацвърчаха от страх.
— Какво означава това? — попита Вещицата.
Никой не отговори.
— Отговаряйте, сган такава! — вече направо изкрещя. — Или искате камшикът на моето джудже да ви накара да се окопитите? Какво означава цялата тази лакомия, това прахосничество и чревоугодничество? Откъде сте взели всички тези неща?
— Моля, Ваше величество — каза лисугерът, — дадоха ни ги! И ако ми позволите да се осмеля да пия за здравето на Ваше величество…
— Кой ви ги даде?
— Д — д — д — Дядо Коледа — заекна лисугерът.
— Какво? — изрева Вещицата, като скочи от шейната и направи няколко крачки към ужасените животни. — Той не е бил тук! Не може да е бил тук! Как дръзвате… но не. Кажете, че излъгахте, и още сега ще ви бъде простено.
В този миг едно от катеричетата като че ли загуби напълно ума си:
— Беше… беше… беше — изписка то и започна да тропа с малката си лъжичка по масата.
Пред очите на Едмънд Вещицата така прехапа устни, че на бялата й буза се появиха капки кръв. Тя замахна с пръчката си.
— О, недейте, недейте, моля ви, недейте! — извика Едмънд и още докато викаше, на мястото на веселата компания се появиха статуи, насядали около каменна маса с каменни чинии и каменен коледен пудинг (една от статуите държеше каменна вилица, насочена към каменната й уста).
— А що се отнася до теб — обърна се Вещицата и го удари през лицето, докато се качваше в шейната, — това ще те научи да не просиш милост за предатели и шпиони. Карай!
За пръв път на Едмънд му домъчня не за самия него, а за някой друг. Дожаля му при мисълта за малките каменни фигури, които оставаха там през всичките тихи дни и всички тъмни нощи, докато ги покрие мъх и накрая дори лицата им се разпаднат.
Елените отново препуснаха. Скоро Едмънд забеляза, че снегът, който ги засипваше, беше много по-мокър, отколкото през изминалата нощ. Едновременно с това забеляза, че не е толкова студено. Спусна се мъгла. Всъщност с всяка изминала минута ставаше все по-мъгливо и по-топло. А шейната не вървеше така добре, както досега. Отначало си помисли, че елените са се уморили, но скоро разбра, че това не може да бъде истинската причина. Шейната се кривеше, поднасяше и непрекъснато подскачаше, сякаш се удряше в камъни. Колкото и джуджето да плющеше с камшика по гърбовете на нещастните елени, те се движеха все по-бавно. Наоколо се носеха странни звуци, но шумът от шейната и тряскането заедно с крясъците на джуджето пречеха на Едмънд да чуе какво става, докато изведнъж шейната така затъна, че въобще не можеше да продължи. Когато това се случи, за миг настъпи тишина. И в тази тишина Едмънд можа най-после да се вслуша както трябва в другия шум. Долови странно и приятно шумолене, като ромон — не дотам странно, защото го бе чувал и преди, само че не можеше да си спомни къде! После изведнъж си спомни. Това беше шум на течаща вода. Навсякъде около тях, макар и невидими, течаха ручеи, ромоляха, шепнеха, чуваше се клокочене, плясък и бучене. Сърцето му подскочи, когато разбра, че мразът е свършил. А съвсем наблизо се чуваше „кап — кап — кап“ от клоните на дърветата. И като погледна към едно дърво, той видя как голяма купчина сняг се плъзна от него и за пръв път, откакто бе влязъл в Нарния, видя зеленината на бор. Но вече нямаше време да слуша и гледа, тъй като Вещицата каза: