— Не стой и не зяпай, глупако! Слез и помогни!
Разбира се, Едмънд трябваше да се подчини. Той стъпи долу в снега, който вече се бе превърнал на киша, и започна да помага на джуджето да извадят шейната от калната дупка, в която бе попаднала. Най-после я измъкнаха и с голяма жестокост джуджето успя да накара елените да тръгнат отново. А снегът бързо се топеше. Тук-там се показваше зелена трева. Ще ви бъде трудно да разберете какво облекчение почувства Едмънд при вида на тези зелени островчета след вечната зима, която цареше дотогава в Нарния. След миг шейната отново спря.
— Няма смисъл, Ваше величество! — промърмори джуджето. — При това топене не можем да караме повече.
— Тогава трябва да вървим — каза Вещицата.
— Да, но с ходене никога няма да ги настигнем — отбеляза джуджето. — Особено с преднината, която имат.
— Ти какво, съветник ли си ми или слуга? — попита Вещицата. — Прави каквото ти наредя! Завържи ръцете на човешкото същество отзад и хвани края на въжето! Вземи и камшика! Отрежи хамутите на елените — те ще си намерят пътя за вкъщи.
Джуджето се подчини и след няколко минути Едмънд беше принуден да върви колкото се може по-бързо, защото, когато се подхлъзнеше в калта, джуджето го ругаеше, а понякога го удряше с камшика. Вещицата вървеше зад джуджето и постоянно подвикваше:
— По-бързо! По-бързо!
С всеки миг зеленината се увеличаваше, а снегът намаляваше. Всеки миг дърветата все повече сваляха снежните си одежди. И скоро белите фигури бяха заменени от тъмната зеленина на боровете и черните бодливи клони на голите дъбове, букове и брястове. После мъглата от бяла се превърна в златиста и изведнъж изчезна. Снопове слънчеви лъчи достигаха земята, а отгоре, между върховете, синееше небето.
Ставаха и още по-чудни неща. При един внезапен завой попаднаха на поляна с бели брези и Едмънд видя, че цялата земя е покрита с малки жълтурчета. Шумът на водата се усилваше и скоро стигнаха до поток. Отвъд него растяха кокичета.
— Не се разсейвай! — нареди джуджето и злобно дръпна въжето, като видя, че Едмънд е обърнал глава, за да ги гледа.
Това обаче не попречи на Едмънд да вижда всичко. Само след пет минути той забеляза цяла група минзухари, пораснали около дънера на едно старо дърво — златисти, морави и бели. И отново се разнесоха звуци, по-нежни дори от ромона на водата. Наблизо край пътеката от клончето на едно дърво неочаквано зачурулика птица. После, като по сигнал, от всички страни започна едно бръщолевене и цвъртене, а после се чу песен и след пет минути цялата гора звънна от птичия хор и накъдето и да се обърнеше, Едмънд виждаше птици — едни бяха накацали по клоните, други се рееха в небето, някои се гонеха, караха се, чистеха с часове крилата си.
— По-бързо, по-бързо! — викаше Вещицата.
От мъглата вече нямаше и следа. Небето ставаше все по-синьо, от време на време по него се носеха бели облаци. По обширните горски поляни цъфтяха иглики. Излезе лек ветрец, който пръскаше водни капки от разлюлените клони и облъхваше с хладни и нежни ухания лицата на пътешествениците. Дърветата напълно се съживиха, покриха се със зеленина. Скоро покараха и нежните прозрачни листенца на буковете. Когато пътниците минаваха под тях, светлината също ставаше зелена. Над пътеката бръмчеше пчеличка.
— Това не е просто размразяване — каза джуджето и рязко спря. — Това е Пролетта. Какво ще правим? Да знаете, че вашата зима свърши! Това е работа на Аслан.
— Ако някой от вас отново спомене това име — каза Вещицата, — незабавно ще бъде убит!
Глава дванадесета
Първата битка на Питър
Докато джуджето и Бялата вещица казваха това, на километри от тях бобрите и децата вървяха вече часове наред. Отдавна бяха свалили палтата си. В момента дори бяха спрели и си говореха: