— Приготви жертвата! — изкомандва Вещицата.
Джуджето разкопча яката на Едмънд и подгъна ризата около врата му. След това го хвана за косата и дръпна главата му назад, така че да си повдигне брадата. Едмънд чу странен звук. Първоначално не можа да разбере какво е това. Беше звукът на точенето на нож.
В същия миг той чу гръмки викове от всички посоки — тропане на копита, шум от крила, писъка на Вещицата. Настъпи пълна бъркотия. След това усети, че някой го развърза. Почувства, че силни ръце го прегръщат, и чу мили гласове, които казваха:
— Нека си полегне!
— Дайте му малко вино!
— Пийни това!
— Успокой се!
— Само след минутка ще ти стане добре.
После чу гласове, които не се обръщаха към него, а разговаряха помежду си:
— Къде е Вещицата?
— Мислех, че ти си я хванал.
— Не съм я виждал от мига, когато избих ножа от ръката й… Последвах джуджето. Да не искаш да кажеш, че е избягала?
— Човек не може да мисли едновременно за всичко… А това какво е? О, жалко, просто някакъв стар пън.
В този миг Едмънд напълно изгуби съзнание.
След малко всички: кентаврите и еднорозите, елените и птиците (това, разбира се, бе спасителната група на Аслан) тръгнаха обратно към Каменната маса, като носеха и Едмънд. Но ако можеха да видят какво се случи в тази долина, след като се отдалечиха, щяха да бъдат много изненадани.
Цареше тишина и след малко луната изгря. Ако бяхте там, щяхте да забележите как лунните лъчи осветяват стар пън и неголям речен камък. Но след кратко наблюдение щяхте да си помислите, че има нещо необикновено и в пъна, и в камъка. Следващата ви мисъл щеше да бъде, че пънът всъщност не само ви е приличал на дебел човечец, приклекнал към земята. Ако наблюдавахте достатъчно дълго, щяхте да видите как пънът отива към камъка, а камъкът сяда и започва да разговаря с пъна. Това всъщност бяха вещицата и джуджето. Защото част от нейната магия бе, че можеше да придава друг външен вид на нещата, и в мига, в който избиха ножа от ръката й, тя хладнокръвно направи точно това. Бе успяла да спаси и пръчката си.
Когато на другата сутрин децата се събудиха (бяха спали върху купища възглавници в палатката), първото нещо, което чуха от госпожа Бобър, бе, че брат им е избавен, донесен в лагера късно снощи, а в момента е с Аслан. Щом закусиха, всички излязоха навън и там видяха Аслан и Едмънд да вървят заедно през росната трева, встрани от останалата свита. Няма нужда да ви казвам (тъй като никой не чу) какво говореше Аслан, но Едмънд никога не забрави този разговор. Когато децата се приближиха, Аслан се обърна и ги посрещна:
— Ето вашия брат — каза той — и… не е нужно да му говорите за това, което е било.
Едмънд се здрависа с всеки, като казваше: „Извинявай“, а те му отговаряха: „Няма защо.“ И на всекиго се искаше да каже нещо, от което да стане ясно, че отново са приятели — нещо обикновено и естествено, но, разбира се, не му хрумна нищо подходящо. Преди да успеят да се почувстват неловко, един леопард се приближи до Аслан и рече:
— Господарю, дошъл е пратеник от вражеския лагер, който моли да го приемете.
— Нека се приближи! — повели Аслан.
Леопардът се отдалечи и скоро се върна заедно с джуджето на Вещицата.
— Каква е твоята вест, сине на Земята? — попита Аслан.
— Кралицата на Нарния и Императрица на Уединените острови има нужда от сигурна охрана, за да дойде да разговаря с вас — каза джуджето. — По въпрос, който е от полза и за вас, и за нея.
— Хм, Кралица на Нарния! — отбеляза господин Бобър. — Каква наглост…
— Спокойно, Бобър! — продума Аслан. — Скоро всички имена ще бъдат върнати на истинските им притежатели. Кажи на господарката си, сине на Земята, че ще й дам сигурна охрана само при условие че тя остави магическата си пръчка там, при големия дъб.
Това беше прието и двата леопарда тръгнаха с джуджето, за да се погрижат условието да бъде изпълнено, както трябва.
— Ами ако тя превърне леопардите в камък? — прошепна Луси на Питър.
Мисля, че същото предположение бе хрумнало и на самите леопарди. Във всеки случай, когато се отдалечаваха, козината им настръхна и вирнаха опашките си като котки при среща с непознато куче.
— Всичко ще е наред — прошепна Питър в отговор. — Той нямаше да ги изпрати, ако беше другояче.
След няколко минути самата Вещица се появи на хълма, появи се и се изправи пред Аслан. Трите деца, които не я бяха срещали досега, усетиха как при вида на нейното лице по гърба им полазиха тръпки, а от страната на животните се чу глухо ръмжене. Макар че слънцето светеше силно, на всички неочаквано им стана студено. Единствените, които не се чувстваха неловко, бяха Аслан и Вещицата. Беше много страшно да наблюдаваш тези две лица — златното и мъртвешко бялото — толкова близо едно до друго. Обаче Вещицата не гледаше Аслан право в очите (госпожа Бобър специално забеляза това).