— А вие откъде знаете, че историята на сестра ви не е вярна?
— О, но… — започна Сюзан и спря. По лицето на възрастния личеше, че той говореше съвсем сериозно. След малко тя се овладя и каза: — Но Едмънд казва, че са се престрували.
— Точно това заслужава да се обмисли — поясни професорът. — И то много внимателно. Например, извинете ме, че задавам този въпрос, след като познавам и двамата, но на кого повече може да се разчита — на брат ви или на сестра ви? Искам да кажа, кой е по-честният?
— Точно това смущава и нас, господине — каза Питър. — Досега винаги бих казал, че това е Луси.
— А ти какво мислиш, скъпа? — попита професорът, като се обърна към Сюзан.
— Ами… бих казала същото като Питър, но това не може да бъде истина. Всичко това за гората и фавъна.
— По този въпрос не знам нищо — призна професорът. — Но да обвиниш някого, когото винаги си познавал като честен човек, че лъже, е много сериозно нещо.
— Ние се страхуваме, че това нещо може дори да не е лъжа — добави Сюзан. — Помислете си, че може би с Луси се е случило нещо лошо.
— Искаш да кажеш, че е полудяла? — попита спокойно професорът. — О, можете да бъдете спокойни за това. Човек трябва само да я погледне и да поговори с нея, за да разбере, че тя не е луда.
— Но, тогава… — започна Сюзан и спря. Никога не й бе минавало през ума, че един възрастен човек може да говори като професора, и не знаеше как да мисли.
— Логика! — каза професорът почти на себе си. — Защо не преподават логика в тези училища? Има само три възможности: сестра ви да лъже, да е побъркана или пък да говори истината. Вие знаете, че тя не лъже. Очевидно не е и луда. И в такъв случай ние трябва да приемем, че тя говори истината.
Сюзан погледна изпитателно професора и бе почти сигурна, че той не се подиграва с тях.
— Но господине, как може да е истина? — попита Питър.
— А защо да не е? — отвърна професорът.
— Ами преди всичко — продължи Питър, — ако е истина, защо не всеки може да намери тази страна? Имам предвид, че когато ние погледнахме, там нямаше нищо. Дори Луси не твърдеше, че има нещо.
— И какво от това? — каза професорът.
— Но когато нещата са истински, те винаги съществуват.
— Така ли? — рече професорът и вече съвсем обърка Питър.
— Но нямаше време — обади се Сюзан, — Луси нямаше никакво време да отиде където и да било, дори това място да съществува. Тя изтича след нас в мига, в който излязохме от стаята. Не беше минала и минута, а тя твърдеше, че е била там цели часове.
— Точно заради това историята й вероятно е истинска — поясни професорът. — Ако наистина в тази къща има врата, която води към друг свят (а трябва да ви предупредя, че това е една много странна къща, която дори и аз не познавам добре), ако тя е отишла в друг свят, изобщо няма да се изненадам да узная, че този друг свят има свое собствено време. Така че, когато и да стои човек там, времето тук остава в същия миг. От друга страна, аз не мисля, че много момичета на нейната възраст биха измислили сами такова нещо, ако го е правила наужким, щеше да се скрие някъде за по-дълго, преди да излезе и да ви разкаже историята си.
— Но наистина ли мислите, господине — попита Питър, — че може да има други светове, тук наоколо, на крачка от нас?
— Защо да не е възможно? — учуди се професорът, като свали очилата си и започна да чисти стъклата, докато мърмореше на себе си: „Чудя се учат ли ги на нещо в тези училища!“
— А какво да правим ние? — попита Сюзан. Струваше й се, че разговорът започва да се отклонява от темата.
— Малка госпожице — продължи професорът и изведнъж погледна строго и двамата, — има един начин, който никой не е предложил, но заслужава да се опита.
— Какъв? — попита Сюзан.
— Да се постараем всички ние да си гледаме работата — каза той. И това беше краят на разговора.
След този разговор отношението на останалите към Луси се промени. Питър се погрижи Едмънд да престане да й се подиграва, но нито тя, нито някой друг беше склонен да говори за дрешника. Затова известно време всички приключения бяха забравени. Но това не продължи дълго.
Къщата на професора (която дори той не познаваше добре) беше толкова стара и известна, че от цяла Англия идваха хора, за да я разгледат. Тя беше от този тип къщи, за които пише в пътеводителите и дори в учебниците по история. За нея се разказваха най-различни случки, дори по-страшни от приключенията, която ви разказвам сега. Професорът винаги разрешаваше на туристите да разгледат къщата. Госпожа Макреди, икономката, ги развеждаше, като им разказваше за картините и за рицарските доспехи или за редките книги в библиотеката. Тя не обичаше децата и не желаеше да я притесняват, когато има посетители. Заедно с другите наставления бе казала на Питър и Сюзан: „Запомнете, ако обичате, не трябва да се мотаете около мен, когато развеждам група из къщата.“