Кир Буличов
Лятно утро
Бях понастинал малко. Не болен, а просто настинал. Събудих се през нощта от собствената си кашлица и повече не можах да заспя.
Четири часът е. Навън е светло. В парка, зад къщите, се труди славей, а от балкона го прекъсват врабчета. Перести предутринни облаци висят на бисерносивото небе и всичко наоколо е нарисувано с лек прозирен акварел.
Припуши ми се. Глупава история: май че съм се наспал, макар че дремнах само три часа. Станах, измъкнах се в кухнята и прав до прозореца запалих цигара.
Лятото закъсня. Юни е, а още не са процъфтели глухарчетата, разтворили са сивите си плетени топчици под прозореца, тополовият пух, който те сякаш изпускат, се издига нагоре и замира във въздуха. А зеленината е съвсем свежа — всеки ден вали.
Скоро ще изгрее слънцето, ще разпръсне акварелната нежност, ще придаде обем и тегло на предметите. Всичко ще стане по-просто.
Край гората на хоризонта беззвучно се точи влак. Оттам, от разпределителната се дочува отчетливият глас на диспечера.
Къде отива влакът? Могат да се различават платформите и кафявите товарни вагони, спретнати и миниатюрни, сякаш от детско влакче. Лесно е да си представиш как влакът прогърмява сега покрай заспалата крайградска спирка с още влажните от нощния порой дъски, където дъхти на мокра шума, а по близката улица шумоли кола — кара мляко. Дори е странно колко отчетливо си представих всичко, макар че никога не ми се е случвало да посрещам зората на крайградска спирка.
А влакът вече набира скорост, мъчи се да събуди свикналите с този шум вилни селища, заспали сред крайградските горички. Изкарват кравите, а петлите ги изпращат с отчаяни вопли, сякаш се прощават завинаги.
Понечих да си легна, но отново се закашлях. Трябва да пийна вода.
Кранът изхвърли стегната, права като пръчка струя, тя се разби в немитите съдове и прозвуча многогласно — в такова беззвучно време долавяш и най-тънките оттенъци на шумовете — докато още не са задавени, смазани от общия неясен и скучен шум на дневния град.
Никак не ми се спеше. Глупаво беше да стоя насред кухнята по гащета и да се любувам на пейзажа, а в същото време да се придумвам да се върна в леглото и да изтърва това утро, да го забравя, да не сетя до насита ласкавата му самота.
Облякох се внимателно, за да не шумя, да не допускам по-близо деня. Паркетът оглушително изтрещя под тежестта на обувките ми, а вратата на гардероба изскимтя, когато бръкнах за чиста риза: вещите в къщи не желаеха да пазят утрото, екологичният проблем — аз и околната среда — им е чужд. Не са виновни, те нямат очи, за да съзрат акварелното небе.
Време е да тръгвам. Защо пък не? Днес е неделя, моят ден, който, ако не беше тая щастлива случайност, щях да прекарам безсмислено, уж зает с работа или почивка, и да изпусна облаците, разпаленото надпяване между славея и врабците, за които неговата изискана музика е празно забавление, а редното е децата да нахраниш, червей да уловиш, отношенията със съседите да си изясниш.
И ето че взех толкова присърце врабчовските проблеми, та се усетих едва когато се намерих на стълбите, да обръщам, тихо и внимателно, ключа в бравата.
То се знае, хич и не повиках асансьора. Не беше мъчно да си представя как ще загърми и забръмчи, докато се катери към осмия етаж, ще кълне и проклина смазката и нахално ще хлопа врати, та целият свят да научи, че от тъмно трябва да се трепе.
Тичах по стълбите, а зад прозорците един след друг изникваха клоните на високата топола, която растеше до входа, и през тях продълговатият розов облак се виждаше различно. Мирисът на влажни листа, нахлул през отворения прозорец, породи у мен странно усещане: сякаш съм успял в нещо важно, към което отдавна съм се стремил, сякаш насън съм налучкал решението на някаква неразрешима задача или посред нощ е звъннал телефонът и аз съм чул дългоочаквания глас…
Шварк, шварк — метлата на портиерката с широки мазки оцветява сивото платно на асфалта с невидима боя. Това също е утринен звук — денем го няма.
Вървях по платното и стъпките ми отекваха като удари на сърце.
Защо хората не излизат от къщи на разсъмване, та да видят как изгрява слънцето? Нима за това е нужна случайност, внезапно събуждане? Мигар никой не се досеща колко много е загубил? Колко хубаво е да го разбереш и сега да не бързаш, да поглъщаш и най-лекия шепот на вятъра в листата, да проследяваш с очи черната мълния на бързолета, да слушаш бръмченето на заблудена земна пчела.
По улицата се движеше кола. Бавничко, сякаш се гордееше, че и тя се е досетила да се измъкне преди слънцето. Пръскачка. Дощя ми се да видя как първите слънчеви лъчи ще пронижат искрящите водни ветрила, ала работа ли ми е да вървя подир нея — още повече че към спирката приближава тролейбус. Съвсем празният първи тролей, пуснат специално, за да ме повози из града.