Настаних се до прозореца, тролеят потегли леко и веднага попадна под водната струя, а пръскачката през потоците, стичащи се по стъклата, изглеждаше мека и разтопена, като от картина на Салвадор Дали. А вътре замириса на вода, сякаш се движехме по брега на голямо езеро.
В тролея се втурна момиче. Радваше се, че я взеха, и аз бях щедър, не се възпротивих, когато викна на шофьора: „Благодаря.“ Та нали момичето не знае, че това е моят тролей, аз пръв го заех.
Тя седна от другата страна на пътеката и аз я виждах като през увеличително стъкло. Над ухото е паднал кичур тъмна коса, всяко косъмче блести по своему, на врата й има малка бенчица, а веждите й са прекалено изтънени, макар че няма да осъждам моята спътничка — тя е прекрасна, добра и умна, не й се спи на разсъмване… Момичето почувствува погледа ми, бързо се обърна, а аз му се усмихнах, за да му покажа колко чудесно е да имаме обща тайна.
Тролейбусът направи широк завой — цялата крайбрежна улица е на негово разположение — към Киевската гара, и шофьорът ни съобщи, че това е последната спирка. Съгласих се с него — второто действие на нашия спектакъл се нуждае от други декори, а какви — ще измислим. Защо ли момичето да не ми подскаже какво трябва да правя по-нататък?
Не бързах да пресичам площада, гледах как момичето тича през широкото му русло, как матово свети в сянката на гарата червената й тумбеста чанта. Дори мога да кажа какво точно има в нея — пудра, червило, тетрадка със записки, интересна книга, портмоне с пари, недояден шоколад в сребърен станиол, шалче, бележник, сгъваем чадър, ябълка — хиляди неща, и всичките потребни.
Първият слънчев лъч достигна до кулата на гарата, освети часовника. Вече е пет. Свърши врабчовата нощ. Сега денят ще занабира скорост. Но аз не съжалявам, че е дошъл. Пътешествието ми продължава. Две момчета с транзистори излязоха от гарата. Изобщо не можеха да оценят сдържаността на утрото — бяха пуснали различни станции — още едно надпяване между славей и врабче, само че по-малко оправдано и благозвучно.
Не ми се връща в къщи. Ходи ми се на празна крайградска спирка. Ето къде още не съм бил и трябва да отида, та утринта ми да стане още по-богата и пъстра. Как ли се нарича тази гаричка? Не е ли чудесно, че не зная? Ще сляза където ми хареса. Като ще е празник, да е празник.
Ами къде е момичето? Жалко, че го изпуснах. Макар че най-вероятно е пътят ни да е общ — метрото е още затворено, освен моя специален тролейбус, другите още не бързат да се залавят за работа, пък и кого ли да превозват.
Но като си купих билет от автомата за всичките копейки, които открих по джобовете си, перонът се оказа пълен с народ. Общо взето, делови народ, труженици на почивния ден. Рибари, закъснели за съботния риболов — дали пък жените им не са ги пуснали? Виладжия с обемиста чанта — сигурно е обещал на семейството си, че ще иде в събота, ама е окъснял, а сега е скочил рано-рано, подтикван от разкаяние. Железничари, които се прибират след нощна смяна у дома, мъж с телевизор, бабички с черни кърпи — бързат за любимата си църква в предградието. Ей такъв значи народ, случаен, необщителен и в по-голямата си част — недоспал.
А момичето видях, щом като влязох в прохладния, проветрен през нощта, още несъживен от хората вагон. Седеше с гръб към мен — виждаше се къдрицата над ухото й и червената дръжка на чантата през рамо. Минах през полупразния вагон и се настаних срещу нея, но не до нея, за да не ме помисли за досадник. Случайно е седнал човекът — двамата пътувахме за гарата и случайно сме се паднали в един вагон. Мигар не се случва така?
Е, да бяхме тръгнали по-скоро, карах мотрисата да побърза. Гледай, другият влак вече потегли, бих могъл да се кача в него, ала повярвах в тебе, пък ти се туткаш.
Някакъв старец, пиян или прав заспал, влезе във вагона, докрета до моята седалка и се намести до мен. И веднага заспа, като през цялотото време се мъчеше да се облегне на мен: така му беше по-удобно. Внимателно се измъкнах изпод стареца и се преместих на другата седалка, без ни най-малко да се притесня от това незначително събитие. Момичето бе видяло борбата ми със съседа и ми се усмихна като на стар познат. Е, и за това благодаря. И влакът най-сетне събра кураж, трепна и запълзя по линията, отдалечавайки се от града.
Ей там, зад групичката панелни девететажни кули, поникнали встрани като брезови маматарки, е моят институт. Сега е заключен, а пазачът зад стъклената врата, разбира се, дреме. Милият старец е убеден, че тайно си хапваме от жабите, мишките, морските свинчета и другите животинки, които пристигат в невероятни за друга версия количества, за да пожертвуват живота си за науката. Старецът веднъж ме попита как е, вкусни ли са жабите? А аз отвърнах, че са вкусни като пиленца, с което не предизвиках у него желание да вкуси такова лакомство, но затвърдих подозренията му. За стареца ние сме несериозно племе и сигурно, ако зърнеше с какво се занимаваме — безсмислено жестоко. Струва ли си заради една мъничка стъпчица в тайните на мозъка да се унищожава такова количество живи същества? Не мога да отговоря на този въпрос. Не съм си го задавал до тази сутрин.