Ето и първата спирка — все още градска и вече не съвсем празна. Оттук може да се види моят блок — да се видя — да, но не и да се различи сред десетките подобни на хоризонта…
Най-сетне нашата мотриса набра скорост. Стадото, което видях от прозореца на моя дом, докато съм пътувал, е успяло да стигне до поляната и сега на хладец кравите закусват с апетит, избират си по-свежи тревички… У мене се породи усещането за неразривно единство между мен и заобикалящия ме свят, съзнанието, че съм необходим и неотделим от него, без мене светът щеше да бъде непълен, несъвършен — макар и само затова, че не би могъл да се отразява в мен.
Не, познанието не е жестоко, то е органично за човека. Та нали не е жесток лъвът, който убива антилопа заради продължението на рода си. Нещастните зайчета са същите жертви не на жестокост, а на необоримото желание, заложено у нас, да опознаем всичко, да научим, да видим, да разберем функциите на съзнанието, механизма на нашия свят, да разберем в крайна сметка как и защо стана така, че аз се вдигнах днес на разсъмване и усетих това утро и щастието да съм част от него.
Гаричкнте, на които мотрисата спираше или подминаваше, леко забавила ход, бяха безлюдни. Никой нито се качваше, нито слизаше от влака. Тези десет или петнайсет човека, които бяха се разтворили в него, без да нарушават пустотата му, сякаш чакаха някакъв сигнал, за да го напуснат — ей тъй, всички вкупом да станат и излязат, и по този начин да завършат крехкия си и мимолетен съюз с влака и да забравят пътешествието, което, да речем, преди петстотин години би било нещо изключително, продължително, достойно за разкази и спомени.
Момичето извади от червената чанта изпомачкана книга — хората, които пътуват в мотрисите, обичат дебелите романи, както сезонните билети — да стигнат за месец. Загадъчно е това момиче. Съвсем не мога да разбера накъде и защо пътува. А може би просто отхвърлям елементарните обяснения.
Мотрисата спря до мокър перон, ярко осветен от косите, още студени слънчеви лъчи. Изведнъж се уплаших — дали не исках да сляза тук? Макар че има ли значение? Ще сляза заедно с това момиче и ще разбера накъде и защо се е запътило толкова рано.
От друга страна, старият пазач е прав да ни осъжда. Ние сме като деца, на които се е паднало локомотивче и за да разберат защо се въртят колелата му, без много-много да му мислят, го изпотрошават на съставните му части — ни локомотивче, ни истина. Струва ни се, че не можем да минем без вивисекция, макар че това съвсем не е наш плюс. Каква е ползата, че после ще направим паметник на кучето — нали вече го няма, а без него светът също е обеднял. Но ние не можем да застанем на всички възможни позиции — тогава ще трябва да се спрем като буридановото магаре между двете купи сено. По-добре е да се надяваме, че когато разгадаем същността на мисленето и се научим да четем в мозъка като в напечатана книга, да слушаме мислите, ние ще можем да помогнем и на по-малките си братя. Но ще помогнем ли или ще продължим нататък?
Бива ли тъй — момичето стана тъкмо сега, когато мотрисата припълзя до някакво подмосковско градче, до бетонен перон с ажурни подлези. Че аз не искам да слизам тук!
Станах. Дали да тръгна подире й? Но нали момичето няма да влезе в градинката на някоя заспала сред люляци къщичка, няма да заподскача, познало я, бялото куче.
— Довиждане — казах на момичето, ала тя не ме чу. Вече беше забравила как пътувахме двамата в бисерното утро.
Вагонът почти опустя. Излязох на площадката, запалих цигара. Време ми е да слизам. Ако прекарам още половин час в тоя вагон, ще загубя свободата си на пътешественик — ще се превърна в екскурзиант в чужбина, който търчи в последния ден по магазините, за да накупи сувенири за роднините и любимия си началник.
Слязох на следващата спирка.
И добре направих.
Беше тъкмо оная, присънилата ми се на разсъмване спирка, с мокър от дъжда и росата дървен перон, облян в слънчеви пръски, проникнали през короните на дърветата. Боровете поскърцваха от вятъра и това скърцане беше основният звук тук, след като се стопи потракването на колелата на мотрисата. На дъските на перона лежеше бял божур — някой, забързан за последния влак, го е изпуснал в тъмното, без да забележи. Не вдигнах божура, защото красотата му беше именно в това: върху сивите дъски — черно-зелените сочни листа и бялото жабо на цвета.