Пътечката зад перона беше песъчлива, попила влагата, скърцаща, сякаш там, зад боровете, започват дюните и морето.
Вилното селище спеше. Из цветна леха сновяха бели кокошки и унищожаваха вчерашните усилия на градинаря, пале на твърде дебел синджир, останал му в наследство от по-едрия предшественик, притича към стобора и неуверено джафна, за да не го заподозрат в позорен мързел. Синджирът оглушително задрънча. В градината на следващата къщичка стоеше с лейка в ръка възрастен мъж във военен брич, по фланелка и сламена шапка. Знаех, че през дългите години на военна служба го е преследвала тази желана картинка: ранно утро, той с лейка в ръката, с чехли на бос крак и скърцането на боровете. Даже е пришпорвал своя тежък, скитнически военен живот, за да приближи старостта… А може и да съм несправедлив към пенсионера. Нищо чудно да е голям милиционерски детектив, който отглежда рози, докато чака със следващия влак да дойдат трима майори: „Спасявай ни, Иван Порфиревич, загадъчно престъпление в Малаховка.“
Все повече и повече се отдалечавах от спирката, надничах зад стоборите — най-верния показател за характера и имущественото състояние на собственика: къде ли е оная къща, в която бих искал да се събудя сутринта и да се вслушам в потъналите някъде в детството звуци — жуженето на пчелите, звъна на чашите на верандата, скърцането на кладенчовия чекрък?
Ако щастието е онова неуловимо, неизвестно как възникващо състояние, което няма нужда да бъде свързано с големи събития или радости, аз бях щастлив.
А ето я и къщата.
Отдавна е трябвало да се ремонтира. Верандата е хлътнала, покривът се е огънал леко, а старите ябълки са опрели в стената чепати клони. На крайчеца на кладенеца стои очукана лъскава кофа, а около него, през рядката светлозелена трева, прозира жълт слой борови иглици.
Бутнах портичката. Тя заскърца и заклати вехтия, прогнил до земята стобор. „Трябва да се сложат нови стълбове — рекох си, — първата ми работа ще бъде да поставя стълбовете.“
В къщата сигурно още спят. Не, вратата на верандата е отворена, а от комина се вие лек дъхав дим — мирисът му долита до стобора.
Ще се извиня, ще попитам не дават ли стаи под наем. Или ще кажа, че някога, преди трийсетина години, като дете съм живял тук… ще кажа нещо, няма да ме изгонят я.
Наскоро процъфтелият люляк беше окъпан от росата и трябваше да се навеждам, за да не се намокря. Майски бръмбар тежко излетя от храста, блъсна ме в рамото и като многоцветен куршум изчезна нагоре. Люляковите листенца още покриваха тревата.
Изкачих скърцащите сиви стъпала на верандата и се спрях пред вратата.
— Има ли някой тук?
Казах го тихо, за да не обезпокоя онези, които още спят, и мен самия, дето преди много години лежах на неудобния тесен креват и гледах как слънчевият лъч осветява чеповете в гредите на стената и къдриците кълчища между тях.
— Влизай — казаха отвътре.
На верандата излезе един познат.
— Чакахме те — каза той.
— Добро утро — рекох аз. — Извинявай.
— Казвам, че те чакахме.
— А пък аз се събудих, не ми се спеше, излязох от къщи, — качих се в първия влак, който ми попадна, и пристигнах.
— Знаеше ли къде отиваш?
— Никога не съм бил тук. Просто ми се стори, че съм живял тук преди много години.
— Влез в стаята. Погледни.
… Те са успели да примъкнат тук цялата инсталация. Чудно нещо, колко прибори могат да се сместят в такава малка стая. Една пчела летеше над сивия пулт, вслушваше се в бръмченето и отвръщаше с бръмчене — може би е заподозряла в машината сродна душа?
— Защо сте домъкнали тук всичко това?
Общо взето, нямах нищо против, че попаднах тъкмо на свои, на познати, на колеги, такива като мене вивисектори и мъчители на жаби. Съвпадението не ме учуди, защото целия живот се състои от съвпадения, а сега те са и приемливи, и разбираеми.
— Не разбра ли?
— Нищо не искам да разбирам — казах аз. — Ще се намери ли чашка чай у вас?
— То се знае, сега ще седнем и ще си пийнем чай. Със сладко. Не сме спали цяла нощ.
— Защо пък такъв празник?
— Заради твоето идване.
— Това не е ваш празник, а мой.
— Кой го оспорва?
Директорът на института сложи на рамото ми мека ръка, също като дядовата. Беше се приближил отзад и аз не го видях веднага. В стаята вече се насъбраха пет-шест души. Усмихваха се като немирници, които са успели да мушнат жаба е чантата на омразния си учител, и той, горкият, е пъхнал в нея ръката си точно преди да вдигне на дъската някой двойкаджия.