Лятото и градът

— Защо? — подмятам предизвикателно. — Да не би да се опитваш да се отървеш от мен?

— Нищо подобно — отпива от бирата си той. — Даже по-скоро ще ми липсваш.

След тези думи той се отправя към дневната при останалите, а аз се заковавам шокирано на място, стиснала здраво чинията със сандвичи.

* * *

19:00 ч.

Покер със събличане.

21:00 ч.

Още покер със събличане.

22:30 ч.

Сутиенът на Саманта е на главата ми.

02:00 ч.

Направих импровизирана палатка от столове и одеяла. В нея сме двамата с Капоти.

Обсъждаме Ема Бовари.

Обсъждаме Лил и Виктор Грийн.

Обсъждаме мнението на Капоти за жените: „Искам жена, която да има същите цели като мен. Която да иска да постигне нещо смислено в живота си.“

Изведнъж се засрамвам.

Двамата с Капоти лежим в палатката. Хубаво е, но напрегнато. Какво ли би било да бъда с него? Но не трябва дори и да си помислям за това, след като Миранда, Саманта и Райън са почти до нас и играят на карти.

Вторачвам се в тавана, който в случая е одеяло.

— Защо онази вечер ме целуна? — прошепвам.

Той протяга ръка, хваща моята и сплита пръсти в моите. Стоим си така, мълчаливо хванати за ръка, сякаш цяла вечност.

— Аз не ставам за сериозно гадже, Кари — изрича накрая той.

— Да, знам — промърморвам и издърпвам ръката си от неговата. — Дай малко да поспим.

Затварям очи, но си знам, че това е невъзможно. Не и когато всяка част от мен е настръхнала. Като че ли моите електрони са твърдо решени да си общуват с тези на Капоти в празното разстояние между нас.

Жалко, че не можем да ги използваме, за да запалим лампите.

След това трябва да съм заспала, защото следващото, което си спомням, е някакъв кошмарен звън, който се оказва телефонът.

Изпълзявам от палатката, а Саманта се втурва откъм спалнята си с маска на главата.

— Какво по… — изправя се Райън и си трясва главата в масичката.

— Някой няма ли най-сетне да го вдигне този телефон? — пищи неистово Миранда.

Саманта прокарва предупредително пръст през врата си.

— Щом никой друг няма да го вдигне, аз ще го вдигна — изфъфля Райън и изпълзява по посока на уреда за мъчение.

— Не! — провикваме се едновременно двете със Саманта.

Издърпвам слушалката от ръката на Райън и предпазливо изричам:

— Ало?

Очаквам да чуя Чарли.

— Кари? — пита притеснен мъжки глас.

Бърнард е. Електричеството дойде.

Част трета Пристигания и заминавания

Трийсета глава

Рожденият ми ден наближава!

Всеки момент ще бъде тук. Непрекъснато напомням на всички — ще имам рожден ден! След по-малко от две седмици ставам на осемнайсет!

Аз съм от онези хора, които обичат рождените си дни. Не знам защо, но го обичам. Обожавам датата си — 13 август. Всъщност родена съм в петък, тринайсети, и ако някои го намират за лош късмет, за мен си е много добър!

А тази година събитието ще бъде велико. Навършвам осемнайсет, ще изгубя девствеността си и на същата вечер Боби ще постави пиесата ми! Непрекъснато напомням на Миранда, че ще бъде с един удар — два заека.

— С един удар — два заека! Ще ме обезчестят и ще ме поставят, схващаш ли? — повтарям като обезумяла. Както и може да се очаква, на Миранда вече й е писнало от моята шега и всеки път, когато пак го кажа, тя запушва ушите си с ръце и напява, че й се иска никога да не ме била срещала.

Освен това съм станала изключително прецизна относно противозачатъчните си хапчета — дотолкова, че вече се превръщам в невротичка. Непрекъснато поверявам малкия блистер, за да се уверя, че наистина съм си взела хапчето за деня и не съм изгубила нито едно от тях. Когато отидох в клиниката, си мислех да си взема и диафрагма, но след като докторът ми я показа, аз реших, че това е твърде сложно за мен. Представих си как изрязвам две дупки в нея и я превръщам в котешка шапчица. Питам се как така някой още не се е сетил.

Както и можеше да се очаква, клиниката ми напомни за Лил. Все още изпитвам вина заради онова, което й се случи. Понякога се питам дали причината за вината ми не се дължи на факта, че всичко това се случи на нея, а не на мен, защото аз съм си все още в Ню Йорк, ще поставят първата ми пиеса и се радвам на интелигентен и преуспяващ приятел, който не е съсипал живота ми — засега. Ако не беше Виктор Грийн, Лил все още щеше да бъде с нас, да обикаля мръсните улици с прословутите си рокли на Лора Ашли и да намира цветя по асфалта. Но не мога да не се запитам дали вината е изцяло на Виктор Грийн. Може би Лил беше права — може би Ню Йорк просто не е за нея. И ако не беше Виктор, все нещо друго щеше да я накара да побегне към дома.