Което ми напомня за онова, което ми каза Капоти, когато градът беше останал без ток. За това, че няма смисъл да се тревожа за нищо, защото така и така през есента заминавам за университета „Браун“. Противно на неговия съвет тази мисъл също ме изнервя, защото с всеки изминал ден желанието ми да отида в „Браун“ се изпарява все повече и повече. Ще ми бъде много тъжно за приятелите ми тук. А освен това вече съм наясно какво искам да направя с живота си. Защо просто не мога да продължа?
Освен това, ако отида в „Браун“, няма да мога да получавам безплатни дрехи.
Преди два дена едно тъничко гласче в главата ми се събуди и ми подсказа да намина да видя онази нова дизайнерка — Джинкс, в магазина й на Осма улица. Когато влязох, магазинът беше празен, затова реших, че Джинкс е в задната стаичка и лъска бокса си. И наистина, когато тя чу звука на местещи се закачалки, надникна иззад завесите отзад, огледа ме от горе до долу и отсече:
— Аха, това си ти. От шоуто при Боби.
— Да — казах простичко аз.
— Виждала ли си го скоро?
— Боби ли? Скоро ще поставят пиесата ми в неговото пространство — изрекох небрежно, сякаш всеки ден някъде поставят моя пиеса.
— Боби е голям чудак — отбеляза тя с крива усмивка. — Той си е просто един шибан шибаняк!
— Ъхъммм — съгласих се аз. — Действително изглежда малко… див.
— Ха-ха-ха-ха! — разсмя се Джинкс. — Подходяща дума за него! Точно такъв си е — див и трудно схватлив!
Не бях много сигурна какво точно иска да каже, но се разсмях заедно с нея.
В светлината на белия ден Джинкс не изглеждаше чак толкова зловеща. Беше по-скоро… нормална. Вече разбрах, че тя е от онези жени, които носят тежък грим не защото се опитват да сплашат хората, а защото имат лоша кожа. И косата й се оказа много суха, благодарение на черната къна, която очевидно непрекъснато употребява. Предположих също така, че произлиза от пропаднало семейство, че баща й сигурно е пияница, а майка й непрекъснато крещи. Същевременно обаче бях наясно, че Джинкс е много талантлива, затова не можах да не й се възхитя за огромния труд, който очевидно бе хвърлила, за да стигне дотук.
— Значи имаш нужда от нещо, което да носиш на представлението при Боби, така ли? — попита.
— Точно така. — На този етап не бях стигнала още до притеснения относно тоалета си за моята премиера, но сега, след като тя го каза, осъзнах, че това е най-главната ми грижа.
— Имам точно каквото ти трябва! — отсече тя, влезе отзад и извади оттам бял гащеризон от винил с черни кантове по ръкавите. — Нямах много пари за материали, така че бях принудена да го направя много малък. Ако ти стане, твой е!
Не очаквах подобна щедрост от нейна страна. Особено след като накрая излязох от магазина й с цял наръч дрехи. Очевидно аз съм сред малцината в Ню Йорк, които нямат нищо против да носят бял гащеризон от винил, пластмасова рокля или червени гумени ботуши.
Чувствах се като Пепеляшка и проклетата й пантофка.
Което дойде тъкмо навреме. Защото вече беше започнало да ми писва от синята копринена роба, ретророклята и хирургичните ми комплекти. Както казва винаги Саманта: „Ако хората непрекъснато те виждат в едни и същи дрехи, започват да си мислят, че нямаш никакви перспективи!“
А самата Саманта междувременно се върна при Чарли. Казва, че се джафкали за модели на порцелана и за кристалните гарафи, и за плюсовете и минусите от шведска маса на приема им. Тя не може да повярва, че животът й се е свел до подобни досадни дреболии, но аз непрекъснато й напомням, че през октомври сватбата ще е приключила и тя никога повече няма да има нужда да се притеснява за живота си. Което пък я накара да сключи една от прочутите си сделки с мен — тя ще ми помогне със съставянето на списъка с гостите за премиерата на пиесата ми, ако аз се съглася да изляза с нея, за да купим булчинска рокля.