Това им е проблемът на сватбите — заразителни са.
Толкова са заразителни, че дори Дона Ладона и майка й пристигат в Ню Йорк, за да вземат участие във великия ритуал по избирането на булчинска рокля. Когато Саманта веднъж ми спомена, че ще идват, аз си дадох сметка, че дотолкова съм потънала в живота на Ню Йорк, че всъщност съм забравила, че Дона е братовчедка на Саманта.
От мисълта, че скоро отново ще видя Дона, ми стана леко притеснено, но не толкова, колкото когато дадох на Бърнард пиесата си.
Снощи най-сетне събрах кураж и представих ръкописа си на Бърнард. Буквално му го представих — поднесох му го на сребърен поднос. Намирахме се в неговия апартамент, а аз открих един сребърен поднос, който Марджи незнайно как бе пропуснала да отмъкне, и когато сложих ръкописа си отгоре му, го вързах с голяма червена панделка и му го сервирах, докато той гледаше MTV. Като непрекъснато си мислех, че вместо ръкописа, върху този сребърен поднос трябваше да кацна аз самата.
Сега обаче ми се искаше изобщо да не му го бях давала. От мисълта, че Бърнард ще прочете пиесата ми и няма да я хареса, ми прилошава. Цяла сутрин крача напред-назад в квартирата си и го чакам да се обади, като се моля да го направи преди срещата ми със Саманта и Дона Ладона в „Клайнфелд“.
Бърнард все още не ми се е обадил, но Саманта достойно го замества. Обажда се през пет минути, за да ми напомня за срещата ни.
— Точно в дванайсет на обяд, ясно ли е?! Ако не бъдем там точно в дванайсет, изгубваме пробната!
— Ти каква си, Пепеляшка ли? Да не се страхуваш, че и таксито ти накрая ще се превърне в тиква?
— Не е смешно, Кари! Това е моята сватба!
А сега вече е почти време да тръгвам за срещата със Саманта, обаче Бърнард все още не ми се е обадил, за да ми каже дали харесва пиесата ми или не.
Целият ми живот виси на една нишка тюл.
Телефонът звъни. Трябва да е Бърнард. Саманта сигурно вече е изчерпала наличните монети за телефон.
— Кари? — буквално крещи тя в телефона. — Защо си все още у дома? Вече трябваше да си тръгнала към „Клайнфелд“!
— Тъкмо тръгвам! — изсумтявам аз.
Скачам в новия си гащеризон и политам надолу по стълбите.
„Клайнфелд“ е на цяла вечност оттук — в Бруклин. Докато стигна дотам, трябва да направя най-малко пет прекачвания в метрото и по време на едно от тях аз се предавам на треперещата си параноя и звъня на Бърнард. Не си е вкъщи. Не е и в театъра. На следващата спирка пак му звъня. Но къде, за бога, е изчезнал? Когато слизам на спирката в Бруклин, аз се втурвам към първата телефонна будка на ъгъла. Телефонът звъни ли, звъни. Затварям тотално съсипана. Сигурна съм, че Бърнард целенасочено избягва да говори с мен. Сигурно е прочел пиесата ми, не му е харесала, но сега не му е удобно да ми каже.
Пристигам пред храма на свещения брак раздърпана и притеснително потна. Винилът се оказва не най-подходящото облекло за августовски ден в Ню Йорк, пък бил той и бял.
Отвън „Клайнфелд“ не е нищо особено — подобно на повечето сгради в Ню Йорк, и тази е покрита с петна от сажди и прозорчета като тъжни, сълзящи очи. Вътре обаче е съвсем друга работа. Интериорът е в розов плюш, подреден като венчелистчета. Продавачки на неопределена възраст и изучено мило поведение се носят през пробните. Групата на булката Джоунс си има собствен апартамент с пробна, подиум и огледала във всички посоки. На масичка са поставени гарафа с вода, кана с чай и поднос със сладки. Както и, слава на бога, телефон.
Обаче Саманта я няма. Вместо нея заварвам хубавичка жена на средна възраст, приседнала сковано на кадифеното канапе. Краката й са кръстосани изискано в глезените, косата й е пригладена до формата на перфектен шлем. Това трябва да е майката на Чарли — Глен.
До нея седи друга жена, която е нейна пълна противоположност. В средата на двайсетте, облечена в размъкнат тъмносин костюм, без никаква следа от грим. Не може да се определи като грозна, но предвид разрошената й коса и изражение, което подсказва, че просто полага усилия да бъде любезна, допускам, че всъщност не е чак толкова грозна, а ситуацията я прави такава.
— Приятно ми е, Глен — казва първата жена и подава дълга костелива ръка с дискретен платинен часовник, стегнат около тънката й китка. Сигурно е левичарка, защото левичарите винаги носят часовниците си на дясната си ръка, така че всеки да разбере, че са левичари, а оттук — и доста по-интересни от останалите, и специални. Посочва младата жена до нея и допълва: — А това е дъщеря ми Ерика.