— Уау!
Дона Ладона е сгодена за Томи Брустър? Но как можа да стане това? Ако в гимназията трябваше да правя някакви залози, бих заложила, че именно Дона Ладона е онази, на която й предстоят по-големи и по-хубави неща. Тя е последното момиче, за което съм допускала, че първо ще се превърне в домакиня.
След съобщаването на тази информация Дона подема темата за бебетата.
— Аз бях изключително всеотдайна майка — съобщава Глен, кимайки доволно. — Кърмих Чарли близо година. Това, разбира се, означаваше, че почти не съм излизала от апартамента ни. Но си струваше, всяка отдадена на него минута си струваше. Уханието на малката му главичка…
— Миризмата на надрисканата му пелена — промърморва си под носа Ерика. Поглеждам я с благодарност. Толкова е тиха, че почти бях забравила за присъствието й сред нас.
— Според мен това е една от главните причини, поради които Чарли се превърна в такъв мъж! — продължава Глен, без да обръща внимание на дъщеря си. Разговаря очевидно само с Дона. — Знам, че напоследък кърменето не е много модерно сред майките, но съм убедена, че многократно се отплаща!
— Чувала съм, че така децата ставали по-умни — отбелязва знаещо Дона.
Вторачвам се в платото със сладки, питайки се какво ли би казала Саманта, ако чуе този разговор. Дали й е известно, че Глен възнамерява да я превърне в машина за раждане на бебета? Дори от самата мисъл за това изтръпвам. Ако онова, което Миранда каза за ендометриозата, е вярно и Саманта не успее да забременее веднага? Или изобщо не успее? Ами ако успее, какво ще стане, ако бебето започне да расте в червата й?
И къде, да го вземат мътните, е Саманта?
Започвам да се чувствам крайно неловко. Трябва веднага да се махна оттук!
— Може ли да използвам телефона? — питам. И без да чакам отговор, грабвам слушалката и набирам номера на Бърнард. Все още го няма у дома. Затварям, беснеейки вътрешно, и вземам решение да му звъня на всеки трийсет минути, докато не го хвана.
Когато насочвам вниманието си обратно към присъстващите, разговорът се оказва зациклил. Дотолкова, че Дона е принудена да ме пита как върви лятото ми.
Значи сега дойде моят ред да се похваля.
— Следващата седмица ще представят пиесата ми — съобщавам.
— О! — възкликва Дона не особено впечатлена. — В какъв смисъл?
— Ами, написах една пиеса и професорът много я хареса, а след това се запознах с един тип Боби, който има нещо като пространство за пърформънс в апартамента си, а приятелят ми е истински драматург — Бърнард Сингър, може би сте го чували — не че аз съм истински писател, но… — Гласът ми утихва все повече и повече, докато накрая се изпарява в нищото.
И къде, по дяволите, е Саманта?
Глен почуква нетърпеливо по часовника си.
— О, ще дойде! — лигави се госпожа Ладона. — Ние от рода Ладона винаги закъсняваме — допълва наперено, като че ли това е голям плюс. Поглеждам я и поклащам глава. С нищо не ни помага.
— Мисля, че пиесата ви звучи много вълнуващо — обажда се Ерика, тактично сменяйки темата.
— Такава си е — съгласявам се, молейки се Саманта да пристигне всеки момент. — За мен е много важна. Защото е първата ми пиеса и всичко останало.
— Винаги съм казвала на Ерика, че трябва да стане писател — подмята Глен и поглежда неодобрително дъщеря си. — Ако една жена е писателка, винаги може да си стои вкъщи и да си гледа децата. Стига да реши да има деца, разбира се.
— О, майко, моля ти се! — въздъхва Ерика, от което става ясно, че многократно й се е налагало да търпи подобни приказки.
— Вместо това, моля ви се, Ерика реши да стане обществен защитник! — възкликва мрачно майката.
— Обществен защитник ли? — обажда се госпожа Ладона, опитвайки се да изглежда впечатлена.
— Какво е това? — пита Дона, оглеждайки маникюра си.
— Специален вид адвокат — подсказвам й аз, чудейки се как може да не го знае.
— Всичко се свежда до избора, майко! — отсича безапелационно Ерика. — А аз избрах да не бъда избирана!
Глен я поглежда накриво. Вероятно заради този свой лифтинг не може да движи добре мускулите на лицето си.
— Всичко това звучи много тъжно — промърморва.
— Но изобщо не е тъжно — отвръща с равен тон Ерика. — Освобождаващо е!
— Аз лично не вярвам във възможността за избор! — съобщава Глен на аудиторията си. — Вярвам в съдбата. И колкото по-скоро една жена приеме съдбата си, толкова по-добре. Струва ми се, че днешните млади момичета губят твърде много време в опити да избират. И накрая завършват с нищо!