Ерика се усмихва. После се обръща към мен и обяснява:
— Майка се опитва да ожени Чарли вече години наред. Представила му е всяка дебютантка от Синята книга, обаче той, разбира се, не хареса нито една от тях. Чарли не е чак толкова тъп!
Откъм госпожа Ладона се чува ясно доловимо ахване. Оглеждам се шокирано. Дона и майка й изглеждат така, сякаш и на тях са им правили лифтинг на лицата. Израженията им са точно толкова замръзнали, колкото и това на Глен.
Телефонът звъни и аз автоматично се присягам към него, питайки се дали пък не е Бърнард, по някакъв мистериозен начин успял да ме проследи до „Клайнфелд“.
Понякога наистина съм голяма глупачка. Саманта е.
— Къде си? — прошепвам тревожно. — Всички са тук. Глен и Ерика…
— Кари! — прекъсва ме безапелационно тя. — Няма да успея да дойда!
— Какво?!
— Излезе нещо важно. Една среща, която не мога да отложа. Така че, ако нямаш нищо против, кажи на Глен, че…
Всъщност имам много против. Дойде ми до гуша да й върша мръсната работа.
— Мисля, че трябва сама да й го кажеш! — отсичам и подавам слушалката на Глен.
И докато Глен разговаря със Саманта, една от продавачките надниква при нас и щастливо изтиква цял щендер със сватбени рокли в помещението. Атмосферата се нажежава, когато Дона и майка й се втурват към роклите и започват да ги докосват и потупват така, сякаш са захарни бонбони.
А на мен ми дойде до гуша. Гмурвам се под закачалката със сватбени рокли и изчезвам.
Сватбите са като влаковете. Веднъж качил се на тях, не можеш да слезеш.
Почти като метрото.
Влакът отново се е заковал някъде в мрачните катакомби между Четирийсет и втора и Петдесет и девета улица. Седи си така вече двайсетина минути и местните жители започват да стават неспокойни.
Включително моя милост. Дръпвам вратата между два вагона и излизам на тясната площадка. Привеждам се напред, опитвайки се да разбера защо толкова дълго чакаме. Няма смисъл, естествено. Винаги е така. Единственото, което успявам да видя, са стените на тунела, които постепенно се стопяват напред в мрака.
Влакът неочаквано се поклаща и аз едва не изпадам от платформата. Сграбчвам дръжката на вратата тъкмо навреме, напомняйки си, че трябва да бъда по-внимателна. Но е трудно да бъдеш внимателен, когато се чувстваш неуязвим.
Сърцето ми изпълнява онова действие с чука, което се случва винаги, когато си изпълнен с очакване за бъдещето.
Бърнард е прочел пиесата ми.
В мига, в който се измъкнах от „Клайнфелд“, влязох в първата телефонна будка и най-сетне успях да се свържа с него. Той каза, че трябвало да отива на кастинг. По гласа му разбрах, че не изгаряше от желание да ходи, обаче толкова настоявах, че той най-накрая отстъпи. Вероятно той пък е схванал по моя глас, че аз съм в едно от онези свои настроения, в които нищо на този свят не е в състояние да ми попречи да сторя онова, което съм решила.
Нито дори метрото.
Влакът спира със скърцане точно там, където тунелът излиза на спирката на Петдесет и девета улица.
Втурвам се през всички вагони, стигам до първия, правя същото опасно нещо на платформата и скачам от влака на циментовата площадка. После се хвърлям на ескалатора, минавам на бърз ход през „Блумингдейл“ и се втурвам към Сътън Плейс, потънала в пот заради идиотския си бял винил.
Хващам Бърнард точно пред сградата, вдигнал ръка, за да спре такси. Спринтирам зад него.
— Закъсня — казва той, подрънквайки с ключовете си. — А сега и аз закъснях.
— Ще се кача с теб до театъра. Така ще можеш да ми кажеш колко много си харесал пиесата ми.
— Моментът не е много подходящ, Кари. Не съм концентриран. — Държи се адски делово. Мразя, когато стане такъв.
— Ама аз очаквам този момент цял ден! — извисявам умолително глас. — И ако трябва да чакам още, ще полудея! Искам веднага да ми кажеш какво ти е мнението за пиесата ми!
Нямам представа защо съм толкова настоятелна. Може би защото току-що идвам от „Клайнфелд“. Може би защото Саманта изобщо не се появи. Или може би защото аз не желая да се омъжвам за мъж като Чарли и да имам свекърва като Глен. Което ще рече, че непременно трябва да успея в нещо друго!