— Такова облекло ли се очаква да носиш, когато отиваш в Хамптънс?
— Такова облекло нося аз, когато отивам в Хамптънс!
Верен на обещанието си, Бърнард уреди съответната вечеря, за да ме представи официално на Тийнзи. В интерес на истината, дори надмина себе си, защото ме покани в Хамптънс на гости на Тийнзи и съпруга й. Поканата е само за събота вечер, но какво значение има?! Важното е, че ще бъдем в Хамптънс! Цяло лято си мечтая да отида там. И не само за да разправям колко големи клечки живеят там, а да мога да кажа: „Оная събота, когато отскочих до Хамптънс…“ Пред хора от рода на Капоти, разбира се.
— Убедена ли си обаче, че трябва да бъдеш облечена в пластмаса? — продължава деликатно Миранда. — Ами ако домакините решат, че си навлякла торба за боклук?
— Ако решат така, значи са глупаци!
О, да! Наперена съм и още как!
След това хвърлям в дърводелската си чанта един бански, китайската роба, новите ми червени гумени панталони и великата си ретророкля. Чантата ми напомня за това как Бърнард ми каза, че съм имала нужда от куфарче. Което от своя страна ме кара да се замисля дали Бърнард най-сетне няма да поиска да правя секс с него. Вече вземам противозачатъчни, така че принципно няма никакви пречки за това, обаче аз съм непреклонна, че трябва да изчакам до осемнайсетия си рожден ден. Искам събитието да бъде специално и незабравимо — нещо, което ще помня до края на живота си.
Същевременно обаче от мисълта, че това най-сетне ще се случи и на мен, леко ми прилошава.
Миранда очевидно е доловила насоката на мислите ми, защото пита:
— Спа ли вече с него?
— Не.
— И как е възможно да ходите, без да спиш с него?
— Той ме уважава.
— Не се обиждай, обаче изглежда много странно. Сигурна ли си, че не е гей?
— Бърнард не е гей! — почти изкрясквам аз.
Връщам се пак в дневната и вземам пиесата си от масичката. Чудя се дали да не я взема с мен в случай, че имам възможността да я пробутам на Тийнзи. Но стигам до извода, че би било твърде нагло. Хрумва ми нещо друго.
— Хей! — провиквам се аз с ръкописа в ръка. — Трябва да прочетеш пиесата ми!
— Кой, аз ли? — шашва се Миранда.
— Защо не?
— Нали Бърнард я е чел? И е казал, че е много добра? Мислех, че той е експертът по пиесите.
— Обаче ти си публиката. И си умна. Ако ти я харесаш, това означава, че и другите ще я харесат.
— О, Кари! — поглежда ме неуверено тя. — Но аз не знам нищо за драматургията!
— Но не искаш ли поне да я прочетеш?
— Нали съвсем скоро ще те слушам как я четеш при Боби? В четвъртък? — Бях взела решение да не правя артистична премиера на пиесата си, а само да я прочета.
— Но искам първо ти да я прочетеш!
— Защо? — Поглежда ме, но после се смилява над мен. Вероятно схваща, че под наперената ми външност аз съм всъщност една нервна развалина. Протяга ръка към ръкописа и допълва: — Щом толкова искаш…
— Да, искам! — отсичам. — Можеш да я прочетеш през уикенда, а в понеделник да ми я върнеш. И още едно нещо — ако не ти хареса, би ли била напълно откровена с мен?
Бърнард замина за Хамптънс още в петък, така че днес аз пътувам сама с „Джитни“.
Нямам нищо против. Мислех си, че „Джитни“ е нещо като старомоден лифт, обаче се оказа нормален автобус.
Автобусът се носи през претъпканата магистрала, но внезапно завива и тръгва през малки крайморски градчета. Първите са доста кичозни — с барове, бараки и улични търговци. Но постепенно всичко потъва във все повече зеленина и става все по-красиво, докато накрая не минаваме по някакъв мост, покрай някаква красива хижа с тотеми отпред и знак, на който пише „Цигари — 2 долара стека“. И оттам нататък пейзажът коренно се променя. Стари дъбове и перфектно поддържани живи плетове опасват улиците, а зад тях надничат огромни имения.
Автобусът се вие през един градец като от туристическа картичка. Перфектно боядисани бели магазинчета със зелени тенти изпълват улиците. Има книжарница, магазин за тютюн, за бижута и старомоден кинотеатър. Спираме точно пред него.
— Саутхамптън! — съобщава шофьорът. Аз грабвам дърводелската си чанта и слизам.
Бърнард вече ме чака, подпрял се на капака на малък бронзов мерцедес. Босите му крака са обути в меки обувки на „Гучи“. Миранда се оказа права — пластмасовата рокля и ботушите, които бяха идеални за големия град, изглеждат не на място в този чудат малък градец. Но на Бърнард въобще не му пука. Той поема чантата ми и се привежда за целувка. Устните му са върховно познати. Обожавам допира на един от кучешките му зъби под горната му устна.