Трийсет и втора глава
На вечерята съпругът на Тийнзи, Питър, изпълнява обещанието си и ето че аз седя точно до президента на Боливия. Той е грубиян с белези от шарка по лицето, с надуто, самомнително излъчване, което ме плаши. И тъй като не знам нищо нито за Боливия, нито за нейната политика, предпочитам да пестя думите си, за да не кажа нещо погрешно. Имам чувството, че ако го направя, като нищо ще бъда елиминирана. Тайно, разбира се.
За щастие ел президенте, както Питър настоява да го нарича, не проявява абсолютно никакъв интерес към мен. Едва сме разгънали платнените си салфетки и сме ги поставили в скута си, когато той ме поглежда, набързо ми взема мярката като човек без никакво значение и се обръща към жената вляво от него. В другия край на масата Тийнзи е сложила Бърнард вдясно от себе си. Твърде далече съм, за да чувам разговора им, но по звънкия, пресилен смях на домакинята разбирам, че се старае да поддържа настроението на обкръжаващите я. От мига, в който се появиха първите гости, Тийнзи се превърна в съвършено различен човек. Няма и следа от подлата пресметлива жена, която видях следобед.
Пъхвам в уста парченце от рибата си, твърдо решена да не се издавам колко ми е скучно. Единственото, което ме държи на масата, е мисълта за Бърнард и как после ще бъдем заедно.
Не мога да не се запитам дали Питър знае за съпругата си и Бърнард. Отпивам от виното си и тихо въздъхвам. Отрязвам си ново парче риба и се вторачвам във вилицата, питайки се дали си струва да рискувам с нова хапка. Рибата е суха и безвкусна, като че ли някой тази вечер е решил, че храната трябва да бъде наказание, а не удоволствие.
— Не обичаш ли риба? — чувам гласа на Питър вляво от себе си.
— Всъщност, не — усмихвам се, зарадвана, че някой е благоволил да разговаря и с мен.
— Твърде лошо, а? — Избутва рибата си в края на чинията и допълва: — Заради тази нова модерна диета, по която се е вманиачила жена ми, никакво краве масло, никаква сол, никаква кожа, никакви тлъстини и никакви подправки. И всичко това — част от криворазбран стремеж да живеем вечно!
Изкисквам се и отбелязвам:
— Не съм много сигурна дали вечният живот е добра идея.
— Не си сигурна, значи? — поглежда ме Питър. — И си напълно права! Идеята е кошмарна! А ти как се озова тук, между другото?
— Срещнах Бърнард и…
— Имам предвид в Ню Йорк?
— О! Писател съм — отвръщам простичко. После изправям гръб и допълвам: — В момента съм на един семинар в „Ню Скул“, обаче следващата седмица ще четат първата ми пиеса.
— Браво на теб! — отбелязва силно впечатлен домакинът. — Говори ли вече със съпругата ми?
Свеждам очи към чинията си и промърморвам:
— Не мисля, че съпругата ви проявява интерес било към мен, било към творбите ми. — Поглеждам към другия край на масата и към Тийнзи. Тя очевидно пие червено вино, защото устните й са мъртвешки пурпурни. — От друга страна, нямам нужда от благоразположението на съпругата ви, за да постигна нещо в живота.
Охо! Ето го и егото ми, значи! Надига се.
— Ти си една доста самоуверена млада дама — отбелязва Питър. А после, сякаш за да подчертае, че съм отишла твърде далече, ме дарява с една от онези съкрушително учтиви усмивки, които биха поставили на мястото й дори кралицата на Англия.
Очевидно изпаднала в немилост, аз замръзвам на мястото си. Защо не мога да държа затворена проклетата си уста?! Питър просто се опитваше да бъде любезен, а ето че сега обидих съпругата му. И не стига това, ами извърших и още един грях — поддадох се на арогантността си. За мъж е приемливо, но за жена? Или може би не точно в тази компания.
Потупвам Питър по рамото.
— Да? — обръща се той. В гласа му няма острота — само смразяваща липса на интерес.
Тъкмо се каня да го попитам дали ако бях мъж, щеше да ме съди толкова строго, но изражението му ме спира. Вместо това изричам мило:
— Бихте ли ми подали солта, ако обичате?
Успявам да издържа останалата част от вечерята, като се преструвам, че слушам една предълга история за игра на голф в Шотландия, с която Питър забавлява нашия край на масата. Когато прислугата разчиства масата, аз се изпълвам с надежда, че двамата с Бърнард най-сетне ще можем да избягаме, но за съжаление всички биваме натикани на терасата за кафе и десерт. После следва шах в дневната. Бърнард играе с Питър, а аз седя кацнала на ръкохватката на стола му, правейки се, че нищо не разбирам. Истината е, че всеки, което е поне наполовина добър по математика, може да играе шах. Затова, след като с мъка издържах няколко погрешни хода на Бърнард, започвам тихичко да му подсказвам какво да направи. Бърнард започва да печели и около нас се събира малка тълпа, за да наблюдава спектакъла.