Премествам чантата си от едното рамо на другото и отбелязвам:
— Не е никаква изненада, Боби! Обадих ти се, че идвам. Забрави ли?
— Не, разбира се. Но винаги е приятна изненада да видиш приятел, не мислиш ли? Особено когато приятелят е толкова красив!
— Аха — смръщвам се аз, питайки се какво общо има това с пиесата ми.
Двамата с Бърнард се върнахме в града късно следобед в неделя, заедно с Тийнзи и Питър в техния стар мерцедес. Караше Тийнзи. Питър и Бърнард говореха оживено за спорт, а аз си седях кротко и мълчах като добро и послушно момиче. Което не беше особено трудно, тъй като и без това нямаше какво особено да кажа. Питах се дали ако с Бърнард заживеем заедно, животът ни ще бъде такъв. Уикенди с Тийнзи и Питър. Не мисля, че бих го понесла. Исках Бърнард, а не неговите приятели.
Прибрах се в апартамента на Саманта и се заклех да сложа някакъв ред в живота си. Идеята включваше и обаждане до Боби, за да се уговорим да се видим и да обсъдим предстоящото четене. За мое съжаление Боби като че ли не приема тази работа така на сериозно, както я възприемам аз.
— Нека ти покажа пространството — изрича той с дразнеща настойчивост, особено след като аз вече видях пространството му, когато идвах на предишното парти. Онази нощ ми изглежда преди цяла вечност — неприятно напомняме, че докато времето лети, моето също може би изтича.
Това четене може да се окаже последният ми шанс да си създам позиции в Ню Йорк. Да си заплюя сигурно местенце върху скалата на Манхатън, от което никой няма да може да ме помръдне.
— Ще сложим столовете тук — посочва Боби пространството на галерията. — И ще сервираме коктейли. Ще се постараем да наквасим публиката. Какво да бъде — бяло вино или водка? Или може би и двете?
— Може би двете — смотолевям сконфузено.
— Смяташ ли да вземеш истински актьори или само ти ще четеш?
— Мисля да чета само аз. Засега — допълвам, представяйки си ярките светлини на Бродуей. — Смятам да изчета цялата пиеса съвсем сама. — След четенето в клас с Капоти, ми се струва по-подходящо засега да не намесвам никой друг.
— Така ще бъде по-добре, нали? — кима Боби. Кимването му, в съчетание с неугасващия му ентусиазъм като че ли започват да се предават и на мен. — Да си отворим шампанско и да го празнуваме!
— Ама сега е обяд! — протестирам аз.
— Само не ми казвай, че си от онези нацисти, дето все гледат колко е часът! — напява той, като ме тика през тесен коридор, отвеждащ до жилищните му помещения. Тръгвам неуверено след него, а в главата ми звънят предупредителни камбанки. — Хората на изкуството не могат да живеят като останалите. Планове, графици и други подобни убиват творческия заряд, не мислиш ли?
— Може би — въздъхвам. Ще ми се да избягам. Обаче Боби ми прави огромна услуга, като поставя пиесата ми в неговото пространство. И именно с тази мисъл приемам чаша шампанско.
— Ела да ти покажа останалата част от апартамента си.
— Няма нужда, Боби — промърморвам отчаяно.
— Но аз искам! Вчера цял следобед чистих заради теб!
— Но защо?
— Помислих си, че може би ще можем да се поопознаем!
О, за бога! Да не би да се опитва да ме прелъсти? Абсурдна ситуация. Първо, той е по-нисък от мен. И вратът му е увиснал, което ще рече, че сигурно е над петдесет. И е гей, нали така?
— Това е спалнята ми! — отваря тържествено вратата той. Декорът е минималистичен, а стаята е с безупречна чистота, затова допускам, че си има прислужница, която идва да му чисти.
Той се тръшва на ръба на перфектно оправеното легло и отпива от шампанското, след което потупва мястото до себе си.
— Боби! — отсичам твърдо. — Вече наистина трябва да тръгвам! — И за да докажа решителността си, оставям чашата си на перваза на прозореца.
— Не я оставяй там! — изписква той. — Ще остави петно!
Вземам обратно чашата и промърморвам:
— Тогава ще я върна в кухнята.
— Ама не можеш да тръгваш вече! — не се предава той. — Имаме да говорим още за пиесата ти!
Завъртам очи, но не желая и да го обиждам повече, отколкото вече го направих. Решавам, че ще приседна за малко до него, а след това ще си тръгна.
Отпускам се предпазливо в другия край на леглото, колкото е възможно по-далече от него.
— За пиесата значи…
— Да, за пиесата — кимва ентусиазирано той. — Какво изобщо те накара да я напишеш?