Поклащам глава и тръгвам към вратата. Някои мъже никога не се отказват.
Както и някои жени. Вея си с облекчение пред лицето, докато слизам надолу с асансьора. Поне не отмени четенето ми. Вероятно ще ми се наложи цяла вечер да го отблъсквам, но все пак това ми се струва малка цена за предстоящата слава.
Трийсет и четвърта глава
— И кой по-точно е този мухльо? — пита Саманта, разкъсва розово пакетче захарин и изсипва химичното му съдържание в кафето си.
— Нещо като арт дилър. Това е мъжът с пространството. Веднъж ходих там на модно шоу — пояснявам, грабвам дребните парченца розова хартия, пъхвам ги в салфетка и я увивам. Не мога да се сдържа. Тези проклети пакетчета фалшива захар ме вбесяват. Особено след като не мога да направя и крачка, без да открия поне едно от тях.
— Аха, мъжът с пространството — отбелязва замислено Саманта.
— Боби. Познаваш ли го? — питам, допускайки, че е точно така. Тя познава всички в този град.
Намираме се в „Розовата чаена чаша“ — прочутият ресторант в Уест Вилидж. Наистина е розов. С елегантни столове с крака и облегалки от ковано желязо и древни покривки с рози. Отворен е двайсет и четири часа в денонощието, обаче сервират само закуска, така че, ако пристигнеш сутрин към пет, спокойно можеш да видиш Джоуи Рамон как си яде палачинките.
Днес Саманта си е тръгнала от работа по-рано под претекст, че още не е добре след операцията. Но надали ще да е толкова зле, щом успя да се довлече чак до нашия апартамент.
— Един нисък ли е? — пита сега.
— Трябваше да застане на пръсти, когато се опитваше да ме целуне — промърморвам. От спомена за нахалните опити на Боби кръвта ми отново кипва и в гнева си слагам твърде много захар в чашата си.
— Да, Боби Невил — кимва тя. — Всички го познават. Има много лоша слава.
— Че налита на млади момичета ли?
Саманта се смръщва и пояснява:
— Това надали би му спечелило каквато и да било слава в този град. — Вдига чашата си и си опитва кафето. — Опита се да налети на самия „Давид“ на Микеланджело!
— На скулптурата? — ококорвам се аз. Ама че късмет извадих! — Значи е престъпник?
— По-скоро е революционер в изкуството. Опитваше се да покаже своята гледна точка.
— Която е какво? Че изкуството е отвратително ли?
— Кой е отвратителен? — пита Миранда, появявайки се на масата с раница и черна торба от „Сакс“, метната през рамо. Грабва шепа салфетки и започва да трие челото си. — Навън е четирийсет градуса! — простенва. Махва на сервитьорката и иска чаша лед.
— Пак ли говорим за секс? — поглежда неодобрително Саманта. — Надявам се, че не съм изминала целия този път, за да изтърпя още един разговор за упражненията „Кегел“! Които опитах, между другото. Почувствах се като маймуна.
— Маймуните правят упражненията „Кегел“? — поглеждам я изненадано аз.
Саманта поклаща глава и промърморва:
— Вие двете сте безнадежден случай.
Въздъхвам. Изминах целия път от Боби насам, въобразявайки си, че ще успея да се справя с неконтролируемото му поведение, но колкото повече мислех за това, толкова повече се ядосвах. Грешка ли бе да приема, че когато най-сетне получих шанс за великия си пробив, той ще се базира на собствените ми качества, а не на прищевките на някакъв си стар коцкар?
— Боби се опита да ми налети — информирам Миранда.
— Този дребосък? — подмята пренебрежително тя. — Мислех, че е гей.
— Той е един от онези типове, които никой не иска да има в компанията си. Независимо дали е гей или не — пояснява Саманта.
— Ама това вярно ли е? — настоява Миранда.
— Такива като него ги наричат „изгубените момчета на сексуалната ориентация“ — намесвам се аз. — Добре де, стига вече! Говоря съвсем сериозно!
— В колежа ми имаше един професор — казва Миранда. — Всички знаеха, че ако спиш с него, ще получиш „отличен“.
— Никак не ми помагаш! — срязвам я аз.
— Хайде, стига, Кари! — намесва се Саманта. — Нищо ново под слънцето! Във всеки бар, където съм работила, имаше неписано правило, че ако спиш с управителя, ще получиш най-добрите смени. В офиса е същото. Винаги има някой мъж, който иска да ти налети. И повечето от тях са женени!
Простенвам.
— И ти… — Не довършвам.
— Дали лягам с тях ли? А ти как мислиш, Пиленце? — поглежда ме косо тя. — Не ми е нужно да правя секс с някой мъж, за да се издигна! От друга страна, не ме е срам от нищо, което съм сторила до този момент! Срамът е безполезна емоция.