После обаче си давам сметка какво се каня да направя и затварям.
— Лил? — провиквам се.
— Да?
— Дали е добре да се обадя на Бърнард Сингър?
— А ти какво мислиш? — контрира Лил, като застава на прага на вратата.
— Ами ако не ме помни вече?
— Лично ти е дал номера си, нали?
— Ами ако не го е мислел сериозно? Ами ако просто е искал да бъде вежлив? Ами ако…
— Ти искаш ли да му се обадиш? — пита съквартирантката ми.
— Да.
— Тогава се обади!
Лил е адски решителен тип. Това е качество, което силно се надявам да развия и у себе си някой ден.
И преди да съм успяла да се разколебая, набирам номера.
— Алоооу! — изрича той след третото иззвъняване.
— Бърнард? — изричам с гласец, който е като че ли една идея по-писклив от нормалното. — Обажда се Кари Брадшоу.
— Аха! Нещо ми подсказваше, че си точно ти!
— Така ли? — Започвам да навивам кабела на телефона около пръста си.
— Понякога си падам малко телепат.
— А видения имаш ли? — питам просто защото не се сещам какво друго да кажа.
— По-скоро чувства — изрича с дрезгав глас той, от който ме побиват тръпки. — Винаги се вслушвам в чувствата си. Ами ти?
— И аз съм долу-горе така. Искам да кажа, че така и не успявам да се отърва от тях — от чувствата си, де.
Той се разсмива. После пита:
— Сега какво правиш?
— Аз ли? — изпищявам. — Ами просто си седя тук и се опитвам да пиша…
— Искаш ли да наминеш към нас? — изстрелва внезапно той.
Не съм сигурна точно какво очаквам, но знам, че изобщо не е това. Като че ли ми се искаше той да ме изведе на вечеря или нещо подобно. Като на истинска среща. Но да ме кани в апартамента си? Отврат! Сигурно си въобразява, че ще правя секс с него.
Продължавам да мълча.
— Къде се намираш сега? — пита той.
— На Четирийсет и седма улица.
— Значи си на по-малко от десет пресечки от мен.
— Окей — съгласявам се предпазливо.
И както обикновено, любопитството ми взема превес над здравия разум. Изключително лоша черта, която се надявам да поправя. Някой ден.
Но може пък в Ню Йорк ходенето по срещи да става по различен начин от този в провинцията. От онова, което вече видях, изобщо не бих се изненадала поканата да посетиш апартамента на един мъж да се счита за покана за среща. А ако Бърнард опита нещо друго, просто ще го сритам в топките.
На излизане се сблъсквам с хазяйката, която влиза. Очевидно й липсва трета ръка, за да внесе покупките си. Оглежда ме от горе до долу, въздъхва и пита:
— Излизаш ли?
Поколебавам се, питайки се каква част от истината мога да й кажа. Но възбудата бързо взема превес над здравия разум и аз изтърсвам:
— Имам среща с един мой приятел — Бърнард Сингър.
Името автоматично оказва желания ефект. Пеги си поема дълбоко дъх и разширява ноздри. Очевидно си умира от яд, че аз познавам Бърнард Сингър. Той е най-прочутият драматург в цял Ню Йорк, а тя все още е неосъществена актриса. Вероятно години наред си е мечтаела да се запознае с него, а ето че сега аз, едно момиче от провинцията, което само от три дена е в големия град, вече излизам с него.
— Някои хора знаят как да си живеят живота — промърморва, отива до хладилника и измъква оттам една от хилядите си кутийки диетична кола (които също са сред забранените артикули за квартирантки като Лил и мен).
За миг се изпълвам с чувство за триумф — но само докато не зървам отчаяното изражение на хазяйката си. Тя дръпва пръстенчето на капачката и започва да се налива жадно, като че ли разрешението на всичките й проблеми се крие именно на дъното на тази кутийка. Изпива го, без да мисли, и случайно прокарва палец по ръба на металния пръстен.
— Пеги, аз…
— По дяволите! — Тя хвърля кутийката и засмуква кръвта от пръста си. После затваря очи, сякаш се опитва да сдържи сълзите си.
— Добре ли си? — питам бързо.
— Разбира се! — поглежда ме тя побесняла, че съм зърнала този неин момент на слабост. — Ти още ли си тук?
И докато профучава покрай мен, запътила се към стаята си, се провиква:
— Днес е свободната ми вечер, така че възнамерявам да си легна рано. Не закъснявай!
И затваря вратата. За момент оставам на средата на стаята, питайки се какво точно се случи. Може би Пеги не мрази точно мен. Може би мрази живота си.