— Кое по-точно?
Господи! Според него за какво говоря? Толкова ли е недосетлив? Наистина ли всички са толкова недосетливи, само че аз не съм го разбирала досега?
— Пиесата ми, разбира се! Каза, че ти харесва, но като че ли не ти хареса.
— Каза, че си я пренаписала.
— Само защото се наложи. Ако Миранда не беше…
— Стига, хлапе! — изрича успокояващо той. — Случват се и такива неща.
— Но на мен! Само на мен! На никой друг!
Както изглежда, на Бърнард му идва до гуша от истерията ми. Скръства ръце пред гърди.
Този негов жест като че ли връща част от здравия ми разум. Не мога да изгубя и него! Не и тази вечер!
— Моля те — промърморвам, — нека не се караме!
— Нямах представа, че се караме.
— Така е. — Оставям бутилката и се залепям за него.
— О, хлапе — изрича той, галейки ме по бузата, — знам, че преживя трудна вечер. Но така става, когато представиш нещо пред публика.
— Наистина ли? — подсмърквам.
— Всичко се свежда до пренаписване. Ще преработиш пиесата и всичко ще бъде наред. Ще видиш!
— Мразя пренаписването — изсумтявам. — Защо не може всичко да стане както трябва още от първия път?
— Тогава къде му е хубавото на писането?
— О, Бърнард — въздъхвам. — Обичам те!
— Аз също те обичам, хлапе.
— Честно? В два през нощта? На Медисън авеню? Ти ме обичаш?
Той се усмихва.
— И какъв подарък си ми купил? — измърквам.
— Ако ти кажа, няма да е изненада, нали така?
— И аз ще ти дам един подарък — изфъфлям.
— Не е нужно да ми даваш никакъв подарък.
— О, но ще го направя! — отбелязвам загадъчно.
Нищо, че пиесата ми беше истински провал — изгубването на девствеността ми ще оправи всичко.
— Заповядай! — изрича триумфално Бърнард и ми подава кутия, перфектно опакована в блестяща черна хартия, с огромна черна панделка отгоре.
— О, боже! — Отпускам се на колене на килима в дневната му. — Дали е онова, което си мисля, че е?
— Надявам се — отвръща притеснено той.
— Значи вече ми харесва! — Поглеждам го с блеснали очи.
— Все още не знаеш какво е.
— Напротив, знам! — възкликвам щастливо, разкъсвайки хартията. Плъзвам пръсти по огромните релефни букви на кутията — ШАНЕЛ.
Бърнард изглежда леко неловко от моята бурна демонстрация на радост.
— Тийнзи реши, че ще ти хареса — промърморва.
— Тийнзи ли? Питал си Тийнзи какво да ми купиш? Мислех, че тя ме мрази.
— Каза, че имаш нужда от нещо хубаво.
— О, Бърнард! — Повдигам капака на кутията и внимателно разгръщам меката хартия. И ето я и нея — моята първа чанта „Шанел“!
Изваждам я нежно и я прегръщам.
— Харесва ли ти? — пита той.
— Великолепна е! — изричам тържествено. Държа я още няколко секунди, наслаждавайки се на меката кожа. А после, крайно неохотно, я връщам обратно в памучната й торбичка, а оттам и в кутията.
— Не искаш ли да я използваш? — възкликва объркано Бърнард.
— Искам да си я пазя.
— Защо?
— Защото искам винаги да бъде… перфектна! — „Защото нищо никога не остава перфектно“ — допълвам наум. — Благодаря ти, Бърнард! — Чудя се дали няма да се разплача.
— Хей, котенце, та това е само една чанта!
— Да, знам, но… — Изправям се, сядам до него на дивана и започвам да галя тила му.
— Нетърпелива лисичка, а? — Той ме целува и аз го целувам в отговор, а после започваме с останалото. Накрая той ме хваща за ръка и ме повежда към спалнята.
Това е! Но незнайно защо аз вече не съм сигурна, че съм готова.
Напомням си, че това не би трябвало да бъде нищо особено. И без това сме правили всичко, с изключение на това. Прекарали сме десетки нощи заедно. Но самата мисъл, че този път ще стигнем до него, ме кара да се чувствам различно. Дори и целувките ни са неловки. Сякаш едва се познаваме.
— Имам нужда от нещо за пиене — промърморвам.
— Не пи ли достатъчно? — поглежда ме тревожно той.
— Не, имах предвид вода — излъгвам. Грабвам една от ризите му, за да се покрия, и хуквам към кухнята. На плота зървам бутилка водка. Затварям очи, събирам смелост и я надигам. После набързо изплаквам уста с вода.