Какво?! За момент съм твърде попарена, за да реагирам по какъвто и да било начин. А след това се затварям в себе си от болка и възмущение. Значи съм кретен, така ли? Възможно ли е жените да бъдат кретени? Трябва да съм наистина кошмарна, щом един мъж ме нарича кретен.
Стисвам устни и грабвам бикините си, които той бе захвърлил на леглото.
— Кари — казва той.
— Какво?
— Може би е най-добре да си вървиш.
— Не думай.
— И ние… може би е най-добре повече да не се виждаме.
— Ясно.
— Но въпреки всичко държа да вземеш чантата — изрича той, опитвайки се да бъде възпитан.
— Не я искам. — Това, разбира се, е една опашата лъжа. Всъщност я искам. Отчаяно я искам. Искам все пак да изляза с нещо хубаво от този съмнителен рожден ден.
— Моля те, вземи я! — повтаря той.
— Подари я на Тийнзи. С нея сте си лика-прилика. — Иска ми се да му зашлевя шамар. Но това е като в един от онези сънища, където все се опитваш да удариш мъжа срещу теб и все пропускаш.
— Не се дръж като говедо! — отсича той. Вече сме облечени и сме на вратата. — Вземи я, за бога! Знаеш, че я искаш!
— Прекаляваш, Бърнард.
— Ето, заповядай! — Опитва се да натика чантата в ръцете ми, обаче аз отварям вратата, натискам бутона на асансьора и скръствам ръце пред гърди.
Бърнард влиза в асансьора и слиза с мен.
— Кари — прошепва, като се опитва да не прави сцена пред оператора на асансьора.
— Не! — тръсвам глава.
Той ме изпраща до тротоара и вдига ръка, за да ми спре такси. Защо става така, че точно когато не искаш да виждаш такси, то веднага спира пред теб? Защото част от мен продължава да се надява, че това не се случва наистина, че съвсем скоро ще стане някакво чудо и че всичко ще се върне към обичайния си ход. Обаче в следващата секунда Бърнард казва на шофьора адреса ми и му дава десет долара, за да ме закара у дома.
Вмъквам се на задната седалка побесняла от гняв.
— Заповядай! — тика ми той пак чантата.
— Казах ти, че не я искам! — вече крещя.
И докато таксито се отделя от бордюра, той отваря за миг вратата и хвърля чантата вътре.
Чантата се приземява в краката ми. За миг се питам дали да не я хвърля през прозореца. Но не го правя. Защото вече рева. Истерично. С дълбоки, раздиращи ридания, от които имам чувството, че всеки момент ще умра.
— Хей! — обажда се от предната седалка таксиджията. — Плачеш ли? Плачеш в моето такси? Но за да плачеш, ти трябва причина, момиче! И аз ще ти дам веднага една. Какво ще кажеш да поплачем за „Янките“, а? И за проклетия им мач от вчера?
Какво?
Таксито спира пред кооперацията на Саманта. Вторачвам се безпомощно в нея, неспособна да помръдна ни крак, ни ръка.
— Хей, момиче! — изръмжава шофьорът. — Ще благоволиш ли да излезеш? Няма да те чакам цяла нощ, я!
Изтривам очи с опакото на дланта си и вземам едно от онези прибързани и необмислени решения, за които всички разправят, че не трябва да се вземат.
— Закарайте ме на Гринич стрийт!
— Ама…
— Гринич стрийт!
Дотътрям се до телефонната будка на ъгъла. С треперещи ръце пускам монета в дупката. Телефонът звъни няколко пъти. Накрая един сънен глас промърморва:
— Да?
— Капоти?
— Да? — Прозявка.
— Аз съм. Кари Брадшоу.
— Да, Кари. Знам фамилията ти.
— Може ли да се кача при теб?
— Четири сутринта е.
— Моля те!
— Добре де, добре.
Прозорецът му светва. И сянката му започва да се движи насам-натам. После прозорецът се отваря и той хвърля ключовете си.
Хващам ги от раз.
Трийсет и седма глава
Отварям едно око. Затварям го. Пак го отварям. Къде съм, по дяволите? Това трябва да е един от онези кошмари, когато си мислиш, че си буден, обаче всъщност спиш.
Ама някак си не се усещам заспала.
Освен това съм гола. И там, долу, мъничко боли.
Но това, защото… усмихвам се. Случи се! Вече официално изгубих девствеността си!