Намирам се в апартамента на Капоти Дънкан. В леглото му. Леглото с карираните чаршафи, които е купила майка му. И двете възглавници с пяна (защо мъжете се вживяват толкова на тема възглавници?), и боцкащото армейско одеяло, което е принадлежало на дядо му. Който пък го е взел от баща си, който се е бил в Гражданската война. Капоти е много сантиментален относно фамилното наследство. Все още чувам Патси Клайн да напява нежно от стереоуредбата „Разпадам се на парчета“. Отсега нататък всеки път, когато чуя тази песен, ще си спомням за Капоти и за нощта, която прекарахме заедно. За нощта, в която той мило отне девствеността ми.
Сигурно имам голям късмет, защото всичко се оказа почти такова, каквото съм си го представяла. И докато го правехме, аз съвсем искрено мислех, че съм влюбена в него. Той непрекъснато ми повтаряше колко съм красива. И как не трябва да се страхувам. И колко щастлив бил той, че е с мен. И как искал да бъде с мен още от самото начало, обаче си мислел, че не мога да го понасям. А после, когато съм започнала да излизам с Бърнард, как решил, че вече е изгубил всички шансове. И как, когато наистина съм успяла да напиша пиеса, той решил, че ще го помисля за „не достатъчно добър“. Защото той не бил успял да напише нищо особено.
Брей! Мъжете също можели да бъдат неуверени в себе си!
Аз, естествено, му казах, че се е получило недоразумение. Не му казах обаче, че в началото действително не го намирах за особено привлекателен.
А сега, разбира се, смятам, че той е най-разкошният мъж във вселената.
Надниквам в неговата посока. Той все още спи, легнал по гръб. Лицето му е спокойно и умиротворено и ми се струва, че долавям нещо като усмивка по устните му. Без очилата си изглежда стряскащо уязвим. Снощи, докато се целувахме и той направи онзи номер на сексапилния библиотекар, тоест смъкна очилата си, се взряхме в очите си и останахме така дълго време. Имах чувството, че виждам в зениците му цялото негово минало.
Бях в състояние да науча всичко за него по начин, непознат за мен до този момент.
Беше малко призрачно, но същевременно истинско и дълбоко.
Според мен най-важното, което открих тази нощ за секса, бе познанието. Фактът, че по този начин можеш да разбереш изцяло един човек. И обратното.
Претъркулвам се към ръба на леглото, оглеждайки се за бикините си. Искам да се измъкна, докато Капоти все още спи. Сделката си е сделка, а аз обещах, че на сутринта ще се омета.
Надигам се бавно, за да не изскърца матракът. Самият той е на около стотина години — останал е от първоначалните собственици на къщата. Питам се колко ли човека са правили секс в това легло. Надявам се, че са били много. Надявам се също така и за тях да е било толкова приятно, колкото беше за мен.
Откривам всичките си дрехи, прострени на дивана. Чантата „Шанел“ е хвърлена край вратата, където я пуснах, когато Капоти сграбчи лицето ми, притисна ме до стената и започна да ме целува като обезумял. А аз буквално разкъсах дрехите му.
Но това няма никакво значение сега, защото и без друго няма да го видя повече. Налага се да се изправя очи в очи с бъдещето си — университета „Браун“.
А може би, след четирите години в колежа, ще опитам пак. Ще нахлуя с гръм и трясък през портите на Смарагдовия град и този път ще го превзема!
Засега обаче съм твърде уморена. Кой да предположи, че осемнайсетте могат да бъдат толкова изтощителни?!
Въздъхвам и пъхвам крака в обувките си. Добър маратон си направих, няма що. Вярно, на няколко пъти обърквах посоката, но все пак успях да оцелея.
Връщам се на пръсти в спалнята, за да погледна за последен път Капоти.
— Довиждане, любовнико! — прошепвам нежно.
Устата му се отваря, той се събужда и объркано удря възглавницата си. После сяда и примижава към мен.
— Хм?
— Извинявай — прошепвам, докато вземам часовника си. — Аз просто… — И соча вратата.
— Но защо? — Трие очи той. — Не ти ли хареса?
— Много! Обаче…
— Тогава защо си тръгваш?
Свивам рамене.
Той опитва нощното шкафче за очилата си, слага ги и примигва иззад дебелите лещи.
— Няма ли поне да ми доставиш удоволствието да ти сервирам закуска? Един джентълмен никога не оставя дамата да си тръгне, без първо да я нахрани!
Разсмивам се и отбелязвам:
— Мисля, че съм в състояние и сама да се нахраня. Освен това, както го описваш, ме караш да се чувствам като птичка.