Но когато утрото идва, ние все така не можем да се откъснем един от друг. Отиваме в моята квартира и правим любов на леглото на Саманта. Аз се преобличам, пъхвам четката си за зъби и един кат бельо за смяна в дърводелската си чанта и отново тръгваме да се правим на туристи. Правим задължителната обиколка и стигаме до Статуята на свободата. Изкатерваме се чак до върха и се смеем колко малка всъщност изглежда, когато стигнеш до короната. А после пак се връщаме в дома на Капоти.
Ядем хамбургери в едно бистро на ъгъла и пица в ресторанта на Джон. Аз изживявам първия си оргазъм.
Часовете минават като сън, примесени с отчаянието от неминуемата раздяла. Знаем, че това не може да продължи завинаги. След първи септември Капоти започва работа в едно голямо издателство. А аз трябва да замина за „Браун“.
— Сигурна ли си? — шепне ми той.
— Нямам друг избор. Надявах се да успея да пробия с пиесата си, така че да мога да убедя баща си да ми позволи да уча в Нюйоркския университет.
— А защо не му кажеш, че си размислила?
— Имам нужда от много сериозно извинение, за да успея.
— А не стига ли това, че си срещнала мъж, по когото си луда и искаш да останеш с него?
— Той ще получи инфаркт. Не съм възпитана да базирам решенията си на любовни връзки.
— Звучи ми като доста старомоден човек.
— Не, не е такъв. Ще ти хареса. Той е гений, също като теб!
Трите дена с Капоти ме научиха, че онова, което вземах за арогантност у него, просто се дължи на дълбоките му познания за литературата. Точно като мен и той е твърдо убеден, че книгите са свещено нещо. За другите хора може и да не са, но когато човек обича нещо страстно, се държи здраво за него. Защитава го. И не се преструва, че не го смята за важно, само и само да не обиди останалите.
И внезапно става сряда сутринта. Днес е последният ни час. Толкова ми е тъжно, че едва успявам да надигна ръка, за да си измия зъбите. Ужасявам се от срещата с останалите от семинара. Но както често става в живота, оказва се, че не е имало нужда да се притеснявам.
На никого не му пука.
Когато двамата с Капоти пристигаме, Райън и Рейнбоу говорят пред входа на колежа. Аз пускам ръката на Капоти, мислейки си, че не е добре другите да знаят за нас, обаче той няма подобни скрупули. Хваща обратно ръката ми и я мята през рамото си.
— Хей, вие двамата да не сте станали двойка, а? — ококорва се Райън.
— Нямам представа — промърморвам и поглеждам Капоти за потвърждение.
Той отговаря, като ме целува право в устата.
— Отврат! — смръщва се Рейнбоу.
— Чудех се колко време ще ви трябва, докато разберете, че сте един за друг — отбелязва Райън.
— Знаете ли, че в Бауъри откриват нов клуб? — възкликва Рейнбоу.
— А у Чоли Хамънд ще има четене — приглася Райън. — Чувал съм, че прави страхотни купони!
— Някой иска ли другата седмица да отскочим до Илейн? — пита Капоти.
И продължават все в този дух, без никой да се сети, че аз няма да присъствам на нито едно от тези събития. Както и за пиесата ми. Сигурно вече са забравили за нея.
Или, също като мен, се чувстват твърде неловко, за да говорят за нея.
Когато се съмняваш, винаги има и план Б: Ако се случи нещо наистина ужасно, просто не му обръщай внимание.
Тръгвам след останалите, влачейки крака. И за какво беше всичко това, ако смея да попитам? Сприятелих се с хора, които сигурно никога повече няма да видя, излизах с мъж, който се оказа нещастник, открих любов, която не мога да задържа, и прекарах цялото си лято в писане на пиеса, която никой не желае да види. Както би казал в този случай баща ми, не използвах времето си никак „конструктивно“.
Трийсет и осма глава
— И какво ще стане сега с теб и Капоти? — иска да знае Миранда. — Вярваш ли, че ще можете да поддържате връзката си от разстояние? Звучи ми като случай на целенасочено подсъзнателно…
— Но щом е целенасочено, как може да бъде подсъзнателно?
— Е, разбираш какво искам да кажа. Избрала си края на лятото, за да се влюбиш в този тип, защото тайничко не си се надявала да продължи дълго!