Сгъвам гащеризона от бял винил и го притискам в куфара си. После казвам:
— Не мисля, че моето подсъзнание е способно на подобни хитри номера.
— О, просто не знаеш какво е! — възкликва Миранда. — Подсъзнанието ти може да те накара да направиш какви ли не неща! Например, защо все още носиш тази риза?
Свеждам очи към светлосинята риза, която взех от него още след първата ни нощ.
— Забравих, че все още я нося — промърморвам.
— Ето, виждаш ли? — провиква се триумфално Миранда. — Ето защо е толкова важно да ходиш на психоаналитик!
— Тогава как си обясняваш Марти?
— Пак с подсъзнанието — свива небрежно рамене тя. — Накрая осъзнах, че той не е за мен. Въпреки че съзнанието ми се опитваше да разруши стария модел, подсъзнанието ми си знаеше, че няма да се получи. Освен това, докато бях с него, нито веднъж не успях да отида до тоалетна.
— Струва ми се, че проблемът ти е в червата, а не в подсъзнанието — отбелязвам, отварям едно чекмедже и вадя оттам три чифта чорапи, които не бях виждала, откакто ги оставих тук преди два месеца. Чорапи, моля ви се! Ама какво съм си мислела? Хвърлям ги пренебрежително в куфара.
— Нека си го признаем, Кари — въздъхва Миранда. — Ситуацията е безнадеждна.
Коя по-точно? Мъжете или фактът, че трябва да напусна Ню Йорк?
— Не наричаха ли това сбъдване на желанията?
— Виж какво, аз съм реалистка. Само защото веднъж си правила секс не означава, че трябва задължително да се влюбиш — промърморва тя. — А аз никога не бях допускала, че вие двете със Саманта ще се окажете от онези заблудени души, които въздишат по булчински рокли и по аромата от ризите на своите мъже!
— Първо на първо, Саманта дори не се появи в булчинския салон. И второ на второ… — Не довършвам. — Мислиш ли, че ще можеш да ми дойдеш на гости в Провидънс?
— И от къде на къде ще ходя там? Какво имат в Провидънс, което го няма в Ню Йорк?
— Например аз? — поглеждам я тъжно.
— По-скоро ти можеш да ми идваш на гости! — отсича безапелационно Миранда. — Можеш да спиш на кушетката, стига да нямаш нищо против пружините.
— Познаваш ме — не съм толкова претенциозна.
— О, Кари! — въздъхва тъжно тя.
— Да, знам.
— Имаш ли нещо за хапване в тази квартира? Умирам от глад — заявява.
— Може би някакви кракери, останали от онези дни без ток.
Миранда отива в кухнята и се връща с последните останки от храната, която бяхме взели по време на двата дена без електричество.
— Спомняш ли си онази нощ? — пита, докато разкъсва пакета.
— Как мога да я забравя?!
Де да можеше тогава да знам това, което знам сега! Още тогава щях да тръгна с Капоти. Така щяхме да сме били заедно поне две седмици!
— И какво ще прави Саманта с този апартамент, след като ти си тръгваш, а тя се омъжва?
— Нямам представа. Сигурно ще намери някого, на когото да го даде под наем.
— Срамота! — изтърсва Миранда и аз не съм наясно дали има предвид моето заминаване или факта, че Саманта държи да си запази този апартамент, въпреки че ще има много по-добро място за живеене. Дъвчи замислено поредния кракер, докато аз продължавам да си подреждам багажа. — Хей, знаеш ли? — обажда се накрая. — Казах ли ти за онзи курс, на който ще тръгвам? „Патриархални ритуали в съвременния живот“!
— Звучи интересно — отбелязвам без особен ентусиазъм аз.
— Да. Ще изучаваме сватби и други подобни неща. Знаеш ли, че всичко, което води до сватбата — банята, регистрацията и избирането на грозните рокли за шаферките, — е било измислено само за да даде на жените някаква работа в онези далечни дни, когато те не са имали кариера? Както и да промие мозъците им, така че да стигнат до извода, че те също трябва да се оженят?
— Всъщност не знаех. Но се връзва.
— А ти какво ще правиш? Имам предвид в „Браун“? — пита Миранда.
— Не знам. Ще уча природни науки, предполагам.
— А аз си мислех, че ще станеш велик писател.
— Да де, ама виж какво се получи!
— Пиесата не беше чак толкова лоша — отбелязва Миранда, като изтрива трохите от устните си. — Забелязала ли си, че откакто изгуби девствеността си, се държиш така, сякаш някой е умрял?
— Когато умря кариерата ми, аз умрях заедно с нея.
— Глупости! — отсича Миранда.