— Обичам да гледам телевизия в леглото — обажда се Бърнард. — Много е секси, не мислиш ли?
Тъкмо се каня да го изгледам предупредително, когато забелязвам изражението му. Излъчва дълбока тъга.
— Да не би току-що да си се нанесъл? — питам ведро, търсейки обяснение на странния интериор.
— Не. Просто някой току-що се изнесе — отговаря той.
— Кой?
— Съпругата ми.
— Ти си женен? — изпищявам аз. От всички възможни сценарии бях пропуснала да съобразя точно този — че той е вързан. Но пък кой ще е този женен мъж, който кани почти непознато момиче в апартамента си?
— Бившата ми съпруга — поправя се той. — Непрекъснато забравям, че вече не сме женени. Дадоха ни развода още преди месец, но още не мога да свикна.
— Значи си бил женен?
— Шест години. А преди това бяхме заедно още две.
Осем години? Присвивам очи и мозъкът ми започва да щрака. Щом Бърнард е бил обвързан толкова дълго, това означава, че трябва да е най-малко на трийсет години. Или трийсет и една? Или дори… трийсет и пет?
Кога играха първата му пиеса? Спомням си, че четох за премиерата, когато бях на десетина години. За да прикрия размислите си, сега питам:
— Е, как беше?
— Кое?
— Бракът ти.
— Ами — засмива се той, — очевидно не е бил много добър, щом вече сме разведени.
Налага се да си направя скоростна емоционална пренастройка. През целия път пеша дотук въображението ми рисуваше какви ли не картини на мен и Бърнард, ала в нито една от тях не присъстваше бивша съпруга. Винаги съм смятала, че единствената ми истинска любов би трябвало да има също единствена истинска любов — аз. А фактът със злополучно приключилия брак на Бърнард се оказа същински прът в колелата на моята фантазия.
— И съпругата ми взе всичките мебели — допълва той. — Ами ти? Била ли си омъжена някога?
Поглеждам го сащисано. Иска ми се да му напомня, че още не съм достатъчно голяма, за да употребявам алкохол, а какво остава — да се женя. Вместо това обаче поклащам тъжно глава, сякаш и аз като него съм била разочарована в любовта.
— Значи заедно с теб ставаме двама тъжни самотници — изрича тихо той.
Влизам в настроението му. Точно сега ми се струва особено красив. Започвам да си мечтая да ме прегърне, да ме притисне към стегнатите си гърди и да ме целуне. Но вместо това се отпускам на табуретката.
— И защо е взела мебелите? — питам.
— Съпругата ми ли?
— Каза, че си разведен — поправям го аз, за да не се отплесва.
— Защото ми е много сърдита.
— Не можеш ли да я накараш да ти ги върне?
— Не мисля. Не, няма да стане.
— И защо?
— Защото е голям инат. Реши ли да се заинати, запъва се като магаре. Открай време си е била такава. Тъкмо затова стигна толкова далеч.
— Хммм — прилягам изкусително на табуретката.
Движенията ми имат желания ефект — или най-малкото, за да го накарам да се запита защо мисли за бившата си съпруга, когато има пред себе си привлекателна млада жена. И наистина, в следващата секунда той пита:
— Ами ти? Гладна ли си?
— Аз винаги съм гладна.
— На ъгъла има едно приятно френско ресторантче. Можем да отскочим дотам, ако искаш.
— Жестоко! — скачам въодушевено на крака, въпреки че думата „френски“ ми напомня за един ресторант в Хартфорд, в който някога ходех с бившето си гадже Себастиан, който пък ме заряза заради най-добрата ми приятелка Лали.
— Обичаш ли френска храна? — пита Бърнард.
— Обожавам я — отговарям. Все пак Себастиан и Лали отдавна останаха в миналото. Освен това сега съм с Бърнард Сингър, а не с някакъв си объркан гимназист.
„Приятното френско ресторантче на ъгъла“ се оказва на няколко пресечки оттук. И трудно може да се определи като малко. Това е „Ла Гренуил“. Толкова е прочуто, че дори и аз съм чувала за него.
Бърнард свежда притеснено глава, когато управителят го поздравява по име.
— Добър вечер, мосю Сингър! Обичайната ви маса ви очаква!
Поглеждам изненадано към кавалера си. Щом идва тук непрекъснато, защо не ми каза?
Управителят грабва две менюта и с елегантно накланяне на главата ни повежда към очарователна масичка до прозореца.
След това господин Маймунски костюм дръпва стола ми, тръсва салфетката ми и ми я поставя в скута. Пренарежда чашите за вино, вдига една вилица и започва да я оглежда. След като нещастният прибор очевидно минава строгия му тест, бива върнат до моята чиния. Честно казано, от цялото това внимание започва да ми се вие свят. И когато управителят най-сетне се оттегля, поглеждам за помощ към Бърнард.