— Бърнард обади ли се? — питам.
Тя поклаща глава и ме поглежда съжалително.
Днес имаме удоволствието да чуем творбата на Капоти Дънкан. Предвид състоянието ми, това е последното, което ми трябва. Отпускам глава върху ръцете си и се чудя как ще издържа днешния семинар.
— „Между пръстите си тя държеше бръснач. Парче стъкло. Парче лед. Спасителят. Слънцето беше луна. Ледът се превърна в сняг, когато тя го плъзна по себе си — пилигрим, изгубен насред виелицата!“ — Капоти оправя очилата си и се усмихва самодоволно.
— Благодарим ви, Капоти — изрича Виктор Грийн. Седи отпуснат в един стол в задния край на стаята.
— Няма защо — махва снизходително Капоти, сякаш се е уморил да ни демонстрира благоволението си. Присвивам очи и го оглеждам, опитвайки се да открия какво толкова намират у него и Лил, и всички останали момичета в Ню Йорк, включително моделите. Той действително има изненадващо солидни, мъжествени ръце — от онзи тип ръце, които изглеждат така, сякаш знаят как да размахват весла или да зачукват пирони, или да те дръпнат от ръба на дълбока пропаст. Жалко, че тези черти не се хармонизират и от характера му.
— Някакви коментари относно разказа на Капоти? — пита Виктор. Аз се обръщам и поглеждам мръснишки автора. „Да — идва ми да изкрещя. — Имам коментар. Разказът му е пълна отврат! Дотолкова, че ми идва да повърна.“ Надали на този свят има нещо, което да мразя повече от история за идеалното момиче, в което всички момчета се влюбват, но което накрая се самоубива. Защото е пълна трагедия. И като се замисли човек, тази героиня е абсолютна откачалка. Но момчетата, разбира се, не го виждат. Единственото, което виждат, е нейната красота. И тъгата й.
Мъжете са такива глупаци!
— Би ли ни припомнил кое е това момиче? — обажда се Райън с щипка скептицизъм в гласа, което ми подсказва, че не съм сама в мнението си.
Капоти стисва устни и отговаря:
— Сестра ми. Мисля, че още от самото начало стана ясно.
— Очевидно съм пропуснал този момент — отвръща Райън. — Искам да кажа, така де… начинът, по който пишеш за нея… не ми звучи като да ти е сестра. Звучи ми като момиче, в което си влюбен. — Това определено е малко гадно от страна на Райън, особено предвид факта, че би трябвало да са приятели. Но така е в този курс — прекрачиш ли прага на стаята, си преди всичко писател.
— Да, действително звучи малко… кръвосмесително — допълвам.
Капоти ме поглежда. Това му е първият път, в който благоволява да признае присъствието ми наоколо, но знам, че е само защото е принуден.
— Тъкмо такава е идеята на този разказ — просъсква. — И ако не сте я схванали, вината не е моя.
— Но това наистина ли си ти? — не се отказвам аз.
— Всичко е художествена измислица — отвръща троснато той. — Естествено, че не съм аз!
— Е, в такъв случай щом не сте нито ти, нито сестра ти, значи спокойно можем да те критикуваме — отсича Райън, а всички останали в курса се изкискват. — Защото никога не бих си позволил да кажа нещо неприятно за когото и да било от семейството ти!
— Писателят трябва да може да гледа на всичко в живота си с окото на критик — намесва се внезапно Лил. — Включително и на своето семейство. Прави са онези, които казват, че човекът на изкуството трябва да убие баща си, за да успее!
— Ама Капоти не е убил никого! — изтърсвам. — Засега. — Класът се изсмива.
— Тази дискусия е абсолютно безсмислена — намесва се Рейнбоу. Това е вторият път, в който тя благоволява да ни удостои с гласа си. Звучи надменно и предизвикателно, очевидно решила да постави всички ни на място. Което безсъмнено е някъде много под нея. — Пък и какво значение има, щом сестрата вече е мъртва?! Каквото и да кажем за нея, е излишно. Според мен разказът е страхотен. Успях да съпреживея болката на сестрата. Стори ми се много реална.
— Благодаря — изрича Капоти с глас, предназначен да покаже, че те двамата с Рейнбоу са аристократи сред тълпа селяндури.
Вече съм напълно сигурна, че Рейнбоу спи с него. Питам се обаче дали знае за моделката.
Капоти сяда на мястото си и аз за пореден път си давам сметка, че го съзерцавам с нескрито любопитство. Гледан в профил, носът му издава характер — една ясно различима кривина от типа, който се предава от поколение на поколение. Вероятно „носът на фамилия Дънкан“ който не притежава нито една от жените в семейството. В съчетание с близо поставени очи този нос би оприличил човека на плъх, но очите на Капоти са широко поставени. И сега, когато се вглеждам в тях, забелязвам, че са тъмно индиговосини.