— Ще можем ли да чуем сега стихотворението на Лил? — промърморва Виктор.
Стихотворението на Лил е за едно цвете и неговото въздействие върху три поколения жени. Когато тя приключва с четенето, в стаята се възцарява тишина.
— Беше прекрасно — промърморва Виктор и провлачва крака към предната част на стаята.
— Е, всеки може да го постигне — отбелязва скромно Лил. Вече започвам да схващам, че тя като че ли е единственият истински член на този курс, сигурно защото единствена има безспорен талант.
Виктор Грийн се привежда и вдига раницата си. Не знам какво има вътре, най-вероятно листи и бележници, но тежестта на раницата го повлича застрашително на една страна, подобно на лодка, люлееща се по вълните.
— Следващата ни среща е в сряда — обявява. — А междувременно онези от вас, които още не са предали творбите си, моля да го направят до понеделник. — Оглежда стаята. — Моля Кари Брадшоу да се яви в кабинета ми.
Какво?! Поглеждам към Лил с надеждата, че тя може би е наясно с причината за тази неочаквана покана на нашия професор, обаче тя само свива рамене.
Може би Виктор Грийн се кани да ми съобщи, че мястото ми не е в този курс.
А може пък да иска да ми каже, че аз съм най-талантливата ученичка, която някога е имал.
Или може би… Предавам се. Само един бог знае какво е намислил. Изпушвам една цигара и се отправям към кабинета му.
Вратата е затворена. Чукам.
Вратата се открехва и първото, което виждам, са огромните мустаци на Виктор, следвани от мекото му отпуснато лице — сякаш кожата и мускулите му окончателно са се отказали от опитите си да се закрепят за черепа. Той бавно отваря цялата врата и аз се озовавам в малка стаичка, пълна с всевъзможни купчини листи, книги и списания. Професорът вдига една купчина от стола пред бюрото си и се оглежда безпомощно.
— Ето там — посочвам към относително малка купчинка, кацнала на перваза на прозореца.
— Да, наистина — кимва той и стоварва купчината върху по-малката. Двете се поклащат заплашително.
Присядам на освободения стол, а той бавно се отпуска на своя.
— Е — поглажда мустака си.
„Все още си е там!“ — идва ми да изпищя, но не го правя.
— Какво мислиш за този курс? — пита.
— Добър е. Даже много добър. — Сигурна съм, че звуча крайно неубедително, но не виждам никаква причина да му давам повод да ме изхвърли.
— От колко време искаш да станеш писател?
— Предполагам, откакто се помня.
— Предполагаш?
— Не знам! — Ама защо разговорите с учителите винаги се въртят в порочен кръг?!
— Защо?
Сядам върху ръцете си и се вторачвам в някаква точка пред мен. Нямам еднозначен отговор на този въпрос. Изразът „Аз съм гений и светът ще изгуби много, ако остане без думите ми“ звучи твърде претенциозно, пък и не е истина. „Обичам книгите и искам да напиша най-великия американски роман“ е по-вярно, но това е желанието и на всички съученици от курса, защото защо иначе биха дошли тук?! От друга страна, защо изобщо ми задава този въпрос? Не може ли просто да ми каже, че трябва да стана писател?
В резултат на всички тези размисли не казвам нищо. Само ококорвам многозначително очи.
Ефектът от тази моя реакция се оказва доста интересен. Виктор Грийн започва да се помества неудобно в стола си, а след това да отваря и да затваря някакво чекмедже.
— А вие защо имате тези мустаци? — питам.
— Мммм? — покрива той устни с пръстите си.
— Да не би да смятате, че мустаците са част от самия вас? — Никога досега не съм говорила с учител по този начин, но, от друга страна, не може да се каже, че съм на училище. Това е семинар. И кой е казал, че тъкмо Виктор Грийн е висшият авторитет?
— Не харесваш ли мустаците ми? — пита внезапно.
Хей, почакайте малко! Ама Виктор Грийн е суетен!
— Разбира се — отговарям, но си мисля, че суетата е огромна слабост. Това е пукнатината в бронята на всеки човек. Ако си суетен, трябва да сториш всичко по силите си, за да не го показваш.
Привеждам се леко напред, за да подчертая възхитата си, и допълвам:
— Мустаците ви са адски страхотни!
— Наистина ли мислиш така? — повтаря той.
Боже! Ама че кутия на Пандора! Само ако знаеше как се бъзикаме с неговия мустак двамата с Райън! Аз даже му дадох име — „Уолдо“. Обаче Уолдо не е някакъв си обикновен мустак. Той може да предприема свои приключения без участието на Виктор. Той ходи в зоологическата градина и в „Студио 54“, а онзи ден дори отскочи до „Бенихана“, където главният готвач го взе за парче месо и без да иска, го накълца.