Обаче Уолдо бързо се възстанови. Той е безсмъртен и не може да бъде унищожен!
— Този ваш мустак — продължавам — е нещо като моето желание да бъда писател. То е част от мен. Не знам каква бих могла да бъда, ако не исках да стана писател. — Изричам тези тържествени слова ужасно убедено и Виктор кимва.
— В такъв случай всичко е наред — казва.
Усмихвам се.
— Просто се притеснявах, че си дошла в Ню Йорк, само и само да станеш известна.
Какво! Сега вече е мой ред да се шашна. И може би мъничко да се обидя.
— И какво общо има желанието ми стана писател с желанието ми да се прочуя? — питам.
Той облизва устните си и отговаря:
— Според някои хора писането носи слава. И те допускат грешката да си мислят, че то е добро средство за придобиването й. Но са невероятно далече от истината. Писането е единствено упорит труд. Години наред упорит труд, които обаче не гарантират, че човек става наясно с онова, което иска да постигне.
„Като теб ли?“ — казвам си на ум. А на глас изричам:
— Аз не се притеснявам, господин Грийн.
Той тъжно докосва мустака си.
— Това ли е всичко? — питам и се изправям.
— Да, това е — отговаря той.
— Благодаря ви, господин Грийн — поглеждам го право в очите аз и не мога да не се запитам какво ли би казал Уолдо по този въпрос.
Но когато излизам навън, осъзнавам, че цялата треперя.
Защо пък да не мога да стана и аз прочут писател? Като Норман Мейлър. Или Филип Рот. И като Франсис Скот Фицджералд и Хемингуей, и всички останали? Защо да не мога да бъда като тях? Така де, какъв е смисълът да ставаш писател, ако никой не чете написаното от теб?!
Да ги вземат мътните и Виктор Грийн, и колежа „Ню Скул“! Защо непрекъснато трябва да се доказвам пред себе си? Защо не мога да бъда просто като Лил и всички да ме хвалят и окуражават? Или като Рейнбоу с чувството, че славата й се полага по рождение? На бас, че Виктор Грийн никога не би запитал Рейнбоу защо иска да става писател!
Ами ако (сърцето ми се свива) Виктор Грийн е прав? Ако от мен не става писател?
Запалвам цигара и тръгвам напред.
Защо изобщо дойдох в Ню Йорк? Защо внезапно реших, че ще мога да превзема този град?
Крача бързо и спирам само за да запаля следващата цигара. Докато се добера до Шестнайсета улица, май съм изпушила половината кутия.
Усещам, че ми се гади.
Едно е да пишеш за училищния вестник, а съвсем друго — да пишеш в Ню Йорк. Това е съвсем различно ниво. Това е планина, на чийто връх се мъдрят само малцина успели като Бърнард, а всичко надолу са масата мечтатели и драскачи като мен.
А после има и хора като Виктор, които не се страхуват да ти кажат, че ти никога няма да стигнеш до този връх.
Захвърлям фаса си на тротоара и ожесточено го смачквам с крак. По булеварда минава камион и надува клаксона си.
— Писна ми! — пищя безпомощно аз, а писъкът ми се смесва с воя на клаксона.
Няколко човека ме поглеждат, но отминават. Аз съм просто поредният откачалник по улиците на Ню Йорк.
Продължавам бясно по тротоара към апартамента на Саманта, вземам стълбите по две наведнъж, отключвам трите ключалки и се хвърлям в леглото. Което ме кара за пореден път да се почувствам като натрапник. Намирам се върху легло с балдахин с черна кувертюра и чаршафи, които Саманта нарича копринени и обяснява, че предотвратявали образуването на бръчки. Само дето чаршафите са изработени от някакъв особено хлъзгав полиестер, така че ми се налага да ги притисна с крак за една от колоните на леглото, за да не им позволя да се свлекат на пода.
Сграбчвам една възглавница и я притискам върху лицето си. Мисля си за Виктор Грийн, мисля си и за Бърнард. И за това колко сама съм всъщност. И как непрекъснато ми се налага да се измъквам сама от дълбините на отчаянието, за да си дам кураж и да опитам още веднъж. Заравям лице във възглавницата.
Може би трябва да се откажа. Може би трябва да се прибера у дома. И след два месеца да замина за университета „Браун“.