— Може пък да трябва да го правиш повечко, докато ти хареса — казвам замислено.
— Нищо подобно! Правила съм го най-малко двайсет пъти и всеки път си беше така гадно, както първия път. — Скръства ръце пред гърди. — Е, някой ден сама ще се увериш. И да знаеш, че няма никакво значение с кого го правиш. Преди шест месеца го направих с друг само за да се уверя, че проблемът не е в мен, и преживяването се оказа същата отврат, както и с първия.
— Ами ако си с някой по-голям? — питам, мислейки си за Бърнард. — С мъж с опит?
— Колко по-голям?
— Например на трийсет?
— Тогава става още по-лошо! — отсича тя. — Оная му работа може вече да се е сбръчкала! А няма нищо по-отблъскващо на този свят от сбръчкан пенис!
— Виждала ли си вече такъв? — любопитствам аз.
— Не съм. И се надявам никога да не видя!
— Добре де — питам аз, като се разсмивам, — ами ако стане така, че, след като го направя, ми хареса?
Миранда изсумтява, като че ли това изобщо не може да стане. После посочва към една от снимките на Саманта и казва:
— Дори и тя го намира за отегчително. Изглежда така, сякаш й харесва, но ти гарантирам, че се преструва. Точно както всяка друга проклета жена на шибаната ни планета!
Част втора
Захапи Голямата ябълка
Десета глава
Бърнард!
„Той ми се обади!“ — напявам си аз като птичка, докато подскачам по Четирийсет и пета улица към Театралния квартал. Както стана ясно, той се обадил в бившата ми квартира и Пеги му заявила, че аз вече не живея там и нямала представа къде съм. А след това, моля ви се, имала безочието да го попита дали не може да й даде роля в новата си пиеса. Бърнард хладно й предложил да се обади на отговорника по кастинга и тогава, не щеш ли, паметта на Пеги внезапно се завърнала и тя му казала: „Отседнала е при някаква нейна приятелка, ама Синди ли беше, Саманта ли, не знам.“
И тъкмо когато бях започнала да се отчайвам, че той ще се сети да ми се обади, Бърнард успял да събере две и две и ми позвъни.
— Можеш ли да ме чакаш утре пред театъра? — попита.
Повече от ясно е, че представата на Бърнард за среща е твърде странна. Но като гений вероятно му е позволено да живее извън човешките правила.
Театралният квартал е вълнуващ дори и през деня. От една страна, за бляскавите светлини на Бродуей, от друга — сладките малки ресторантчета, а от трета — съмнителните заведения, обещаващи „живи момичета“, което ме кара да се почеша озадачено по главата. Че кой ще иска да види мъртви момичета?
А след това се озовавам на Шуберт Али. Уличката е малка, но аз не мога да се сдържа да не си помечтая какво ли би било да видя своя собствена пиеса, играна в този театър. Ако това някога стане, би означавало, че всичко в живота ми е идеално.
Изпълнявайки инструкциите на Бърнард, аз влизам през служебния вход. Нищо особено — мрачно коридорче със сиви циментови стени и лющещ се линолеум на пода и мъж, скрит зад малко прозорче.
— Бърнард Сингър? — питам.
Пазачът вдига очи от вестника си. Лицето му е като географска карта от вени.
— На кастинг ли? — пита и вади някакъв списък.
— Не, приятелка съм.
— А, да, младата дама. Кари Брадшоу.
— Същата.
— Той каза, че ви очаква. В момента го няма, но каза, че скоро ще се върне. Поръча да ви заведа на обиколка из кулисите.
— Прекрасно! — възкликвам. Божичко, театър „Шуберт“, а аз съм зад кулисите му!
— Идвали ли сте друг път тук?
— Не! — не успявам да сдържа пискливите нотки в гласа си.
— Театърът е основан през 1913 година от господин Шуберт — започва пазачът и дръпва тежка черна завеса, зад която се вижда сцената. — През 1939 година тук играеше и Катрин Хепбърн. Във „Филаделфийска история“.
— На тази същата сцена?
— Всяка вечер, преди да излезе на сцената, стоеше точно там, където сте вие сега. „Джими — казваше, — как е публиката тази вечер?“ А аз отговарях: „Превъзходно, мадам, щом знае, че ще види вас!“
— Джими! — примолвам се и аз. — Може ли да…
Той се усмихва, доловил ентусиазма ми.
— Само за секунда обаче. На хора, които не са от профсъюза, не е позволено да…
И преди да е успял да промени решението си, аз излизам на сцената и оглеждам театъра. Пристъпвам до прожекторите и оглеждам редиците кадифени кресла долу, балконите, луксозните ложи от двете страни. И за миг си представям, че театърът е пълен с хора, до един дошли да видят точно мен.