— Няма проблеми.
— Имам два часа за убиване преди срещата с годеницата ми — пояснява.
— Ти си сгоден? — възкликвам. Райън не ми изглежда на повече от двайсет и една — двайсет и две. Струва ми се твърде млад, за да се жени.
— Годеницата ми е модел — допълва той и се почесва по бузата, като че ли едновременно се гордее и срамува с нейната професия. — Винаги съм смятал, че ако една жена много, ама много иска от теб да направиш нещо, трябва да го направиш. В дългосрочен план се оказва по-лесно.
— Значи ти всъщност не искаш да се жениш за нея, така ли?
Той се усмихва неловко и споделя:
— Ако спя с една жена десет пъти, смятам, че вече трябва да се оженя за нея. Такъв съм си. И ако годеницата ми не беше толкова заета в момента, досега щяхме да сме вече женени.
Тръгваме надолу по Бродуей и влизаме в заведение за хамбургери.
— Ще ми се и аз да можех да си намеря подобен мъж — изричам шеговито. — Човек, който да прави всичко, което поискам.
— А не можеш ли? — вторачва се объркано в мен той.
— Не съм от жените тип мъжемелачки.
— Хммм, изненадваш ме. — Той разсеяно взема една вилица и пробва остротата на ръбовете й в палеца си. — Защото си много секси.
Ухилвам се. Ако бях чула тези думи от друг мъж, щях да реша, че това е покана за танц. Обаче Райън няма подобни цели. Имам чувството, че той е от онези хора, които казват точно онова, което си мислят, а после са зашеметени от последиците.
Поръчваме си кафе и аз питам:
— А как се запозна с твоята годеница модел?
Той потропва с крак и отговаря:
— Капоти ни запозна.
— Но какво му има на този тип, че толкова му се лепят?
— Само не ми казвай, че и ти си хлътнала по него.
— Ти майтап ли си правиш с мен? — поглеждам го зверски. — Да не би да съм малоумна?! Че аз не мога да го понасям! Въобразява си, че всички жени са родени, за да тичат след него и…
— Да, знам — кимва с разбиране Райън. — Наясно съм, че дори не е особено хубав.
— Той е от онези момчета, в които се влюбват всички шестокласнички. И никоя от тях не може да си даде сметка защо.
— Винаги съм си мислел, че аз съм от този тип момчета — разсмива се Райън.
— А бил ли си наистина?
— Долу-горе.
Да, вече разбирам. Сякаш виждам Райън на дванайсет — буйна черна коса, яркосини очи. Тийнейджър сърцеразбивач.
— Нищо чудно тогава, че си сгоден за модел.
— Когато се запознахме, тя не беше модел. Учеше за ветеринарна сестра.
Отпивам от кафето си и отбелязвам:
— Това е една от резервните професии за момичета, които не знаят какво искат да правят. Но пък „обичат“ животните.
— Да, малко грубичко, но вярно.
— И как точно стана модел?
— Откриха я — отговаря той. — Дойде ми на гости в Ню Йорк, отидохме в „Бергдорф“ и някакъв тип дойде при нея и й даде визитката си.
— И тя не можа да устои на изкушението.
— Нали всички жени искат да станат модели или манекени? — поглежда ме въпросително той.
— Не е вярно. Обаче всички мъже искат да си имат за гаджета такива.
Той пак се засмива и предлага:
— Какво ще кажеш тази вечер да дойдеш на едно парти, а? Модно шоу на някакъв велик съвременен дизайнер. Беки ще представя моделите му. Ще дойде и Капоти.
— Капоти ли? — изсмивам се саркастично. — Как мога да устоя на подобна покана?!
Но въпреки всичко си записвам адреса на една салфетка.
След кафето с Райън се отбивам в кабинета на Виктор Грийн, за да му съобщя великия си план. Толкова съм ентусиазирана, че той не може да не се съгласи с мен.
Вратата на кабинета му е широко отворена, сякаш очаква някого, така че аз директно връхлитам вътре. Той изръмжава стреснато и потупва любовно мустака си.
Не ми предлага да седна, затова аз просто заставам пред бюрото му и заявявам:
— Вече разбрах каква трябва да бъде моята творба!
— Да? — изрича предпазливо той и очите му се плъзват по посока на вратата.
— Смятам да напиша пиеса!
— Много хубаво.
— Нямате нищо против? Че не е разказ или стихотворение, или…
— Стига да е по темата за семейството — побързва да ме прекъсне той.
— Такава ще бъде — кимвам. — Мисля да бъде за едно семейство. Женени са от няколко години и започват да се мразят и…