Асансьорът се разтваря и пред нас се разкрива обширно бяло пространство с някакви налудничави картини по стените. Когато се появяваме, към нас се насочва дребен, закръглен мъж с коса с цвят на краве масло.
— Аз съм Боби! — изрича със светнали очи и ми подава ръка.
— Кари Брадшоу — представям се аз. — И Миранда Хобс — представям и приятелката си.
Миранда се усмихва кисело на Боби, а той ни оглежда преценяващо.
— Кари Брадшоу — изрича накрая така, сякаш е много щастлив да ме види. — И с какво се занимавате?
— Защо всички настояват да задават този въпрос? — промърморва недоволно Миранда.
Поглеждам я така, та да разбере, че напълно съм съгласна с нея, и тържествено съобщавам:
— Аз съм драматург.
— Драматург? — възкликва щастливо Боби. — Много хубаво! Обожавам писателите! Че кой не ги обожава! Преди да стана художник, бях писател.
— Вие сте художник? — поглежда го подозрително Миранда.
Обаче Боби не й обръща внимание и продължава разговора с мен:
— Кажете ми заглавията на някои от вашите пиеси — сигурно съм гледал поне една!
— Съмнявам се — започвам да пелтеча. Не допусках, че той ще реши, че наистина съм написала нещо. Но сега, след като се изсилих толкова, не мога да си взема думите обратно.
— Защото още не е написала нищо — изтърсва внезапно Миранда.
— Всъщност — поглеждам я хладно аз — в момента завършвам първата си пиеса.
— Прекрасно! — провиква се весело Боби. — Когато я завършите, можем да я поставим тук!
— Така ли? — Този Боби дали е с всичкия си?
— Но, разбира се — махва с ръка той, повеждайки ни навътре в помещението. — Аз поставям всякакви експериментални продукции. Това тук е свързващото звено, свързващото звено — повтаря, наслаждавайки се на израза — между живописта, модата и фотографията! Засега не съм поставял пиеса, но ми се струва, че тя ще завърши картината. Пък и можем да поканим всякакви хора!
Преди да съм успяла да кажа каквото и да било, Боби вече пори тълпите, а ние с Миранда го следваме по петите.
— Познавате ли Джинкс, модния дизайнер? Тази вечер показваме нейната нова колекция. Гарантирам ви, че ще се влюбите в нея! — отсича и ни избутва пред една страховита жена с дълга, синкавочерна коса, около стотина пласта очна линия и черно червило. Тъкмо се кани да си запали един джойнт, когато Боби я прекъсва.
— Джинкс, скъпа! — възкликва, което звучи доста иронично, тъй като е повече от ясно, че Джинкс не е скъпа на никого тук. — Това са… — опитва се да се сети името ми — Кари и нейната приятелка.
— Приятно ми е да се запознаем! — възкликвам със светнали очи. — Нямам търпение да видя модното ви шоу!
— Аз също — кимва тя, вдишва дима и го задържа в дробовете си. — Стига онези кльощави манекенки да си довлекат задничетата навреме. Мразя кльощавите моделки, а вие? — Вдига лявата си ръка и разкрива нещо като желязна ръкавица, през която минава всеки от пръстите й. — Да не сте посмели да се заяждате с мен! — предупреждава.
— О, в никакъв случай! — дръпвам се стреснато и се оглеждам, чудейки се къде да се скрия от нея. И в ъгъла забелязвам Капоти Дънкан.
— Трябва да вървим — сръгвам Миранда. — Видях един мой приятел…
— Какъв приятел? — поглежда ме сърдито тя. Боже, ама тя наистина не става за партита. Нищо чудно, че не искаше да дойде.
— Такъв, какъвто точно сега много се радвам да видя. — Което е скандално невярно. Но щом Капоти Дънкан е единственият мой познат на това парти, ще се наложи да го изтърпя.
И докато разбутваме тълпите, аз не мога да не се запитам дали самият живот в Ню Йорк не превръща хората в откачалници или те просто са си били винаги такива, а Ню Йорк просто привлича откачалниците като мухи на мед.
Капоти се е облегнал на климатичната инсталация и говори с момиче със среден ръст и с един от онези носове, които се извиват нагоре като малка зурличка. Русата й коса се спуска по раменете на огромни вълни, а очите й са кафяви — комбинация, която я прави доста интересна. А тъй като е с Капоти, допускам, че тя е една от скитниците манекенки, за които преди малко говореше Джинкс.