— Ами ако… — Не довършвам. Спомням си, че и аз винаги съм искала същото. До този момент. Присвивам очи. Е, голяма работа! Просто остатъчно чувство от Касълбъри!
Останалата част от вечерята минава като по ноти, само дето е адски неловко. Аз изричам неща, за които си давам сметка, че ме правят да звуча като идиот, Маги през повечето време мълчи, а Бърнард се преструва, че се наслаждава на храната и виното. Когато разчистват чиниите ни, Маги пак се втурва към тоалетната, а през това време аз приближавам стола си до този на Бърнард и му се извинявам за неприятната вечер.
— Няма проблеми — успокоява ме той. — Не съм очаквал и друго, повярвай ми! — Потупва ръката ми. — Спокойно, Кари! Вие с Маги учите в колеж, а аз съм доста по-голям от вас. Просто сме от различни поколения. Не можеш да очакваш от Маги да прояви разбиране за тези неща.
— Но ето че очаквам.
— В такъв случай ще бъдеш много разочарована.
Когато се връща от тоалетната, Маги цялата цъфти. Поведението й бележи коренна промяна от преди.
— Обадих се на Райън! — обявява тържествено. — Той каза, че сега отивал у Капоти и че ние можем също да отидем там, а след това всички заедно можем да излезем някъде.
Поглеждам умолително към Бърнард и изломотвам:
— Ама нали вече сме излезли!
— Върви! — усмихва се той и избутва назад стола си. — Позабавлявайте се с Маги. Покажи й града.
Вади портфейла си и ми подава двайсет долара.
— Искам само да ми обещаеш, че ще използвате такси! Не искам и да чувам, че посред нощ сте се качвали на метрото!
— Не, остави — опитвам се да откажа парите аз, обаче на него такива не му минават. А Маги е вече на вратата на заведението, сякаш няма търпение да се махне оттук.
Бърнард ме потупва лекичко по бузата и прошепва:
— С теб винаги можем да се видим, обаче приятелката ти е тук само за два дена.
— Кога? — поглеждам го настойчиво аз.
— Кога какво?
— Кога ще се видим пак? — питам и автоматични се намразвам, защото звуча като отчаяна ученичка.
— Скоро. Ще ти се обадя.
Излизам от ресторанта нацупена. Толкова съм бясна на Маги, че не смея да я погледна.
Пред нас спира такси и от него излизат мъж и жена. Маги автоматично се пъхва на задната седалка и ми подвиква:
— Хайде, идваш ли?
— Имам ли някакъв избор? — промърморвам си под носа.
Маги си е записала адреса на Капоти на салфетка.
— Улица „Грийн-уич“ — изрича към шофьора, като произнася отчетливо всяка сричка.
— Произнася се „Гринич“ — поправям я аз.
Тя ме поглежда и изрича:
— Окей. Тогава да е Гринич.
Таксито тръгва рязко и ме изхвърля в скута на Маги.
— Извинявай — промърморвам хладно.
— Какво има? — поглежда ме пак тя.
— Нищо — отговарям през стиснати устни.
— Да не би да е, защото не харесах Бърнард?
— Как е възможно да не го харесаш? — И това не е въпрос.
Тя скръства ръце пред гърди и изрича наставнически:
— Да не би да искаш да те лъжа, а? — И преди да успея да протестирам, продължава: — Просто е твърде стар. Е, не толкова, колкото родителите ни, но би могъл и да бъде. И е много странен. Не прилича на момчетата, с които сме израснали. Затова изобщо не те виждам с него. — А после, за да смекчи удара, добавя мило: — Казвам ти това само за твое добро.
Мразя, когато приятел ти казва нещо „за твое добро“. От къде на къде някой може да знае кое точно е за твое добро? Да не би приятелите да са пророци и да виждат в бъдещето, а? Кой може да ми гарантира, че някой ден в бъдещето, когато се обърна назад, няма да осъзная, че Бърнард все пак е бил „за мое добро“?!
— Окей, Маги — изричам с въздишка. Докато таксито се носи по Пето авеню, аз оглеждам сградите наоколо, опитвайки се да ги запечатам завинаги в паметта си. Ако живеех постоянно тук, дали някога щяха да ми омръзнат?
— Както и да е — изрича жизнерадостно Маги. — Забравих да ти кажа най-важното — Лали замина за Франция!
— Така ли? — изсумтявам.
— Нали знаеш, че семейството й имаше много земи, а? Та появил се, разбираш ли, някакъв тлъст предприемач, и купил петдесет декара от земите им, и сега семейство Кандези са милионери!
— На бас, че Лали е заминала за Франция, за да се види със Себастиан — отбелязвам, преструвайки се, че не ми пука.